Войната на Калибан

— Летателен контрол Тихо — обади се Алекс. — „Росинант“ потвърждава скачването. Имаме плътен контакт с въздушния шлюз. Уредите показват, че скобите са на място. Можете ли да потвърдите?

Секунда пауза, след което се разнесе тихо мърморене.

— И аз ви благодаря, Тихо — каза Алекс. — Радваме се да се върнем.

Гравитацията на кораба се бе променила лекичко. Сега илюзията за тежест се създаваше не от тягата от двигателя, а от въртенето на пръстена, с който бяха скачени. Пракс имаше чувството, че всеки път, като се изправи в цял ръст, се накланя малко встрани, и трябваше да потисне желанието да го компенсира, като се накланя в обратната посока.

Когато стигна до каюткомпанията, Холдън беше там и си наливаше черно и горещо кафе от машината. Струйката се извиваше съвсем лекичко. Кориолисов ефект, спомни си смътно Пракс от часовете в училище. Еймъс и Наоми влязоха заедно. Вече целият екипаж беше тук и Пракс реши, че моментът е подходящ да им благодари за всичко, което бяха направили за него. И за Мей, която вероятно бе мъртва. Но го спря нескритата болка върху лицето на Холдън.

Наоми застана пред него, нарамила мешка.

— Излизаш, значи — каза Холдън.

— Да. — Гласът ѝ бе небрежен, но излъчваше многозначителност като хармонични обертонове. Пракс премигна.

— Ами, добре — сви рамене Холдън.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна; после Наоми се стрелна към Холдън и го целуна леко по бузата. Ръцете на капитана посегнаха да я прегърнат, но тя вече се бе отдръпнала и крачеше по тесния коридор с вид на жена, която отива някъде. Холдън взе кафето си. Еймъс и Алекс се спогледаха.

— Хм, капитане? — подхвърли Алекс. В сравнение с гласа на мъжа, който току-що бе скачил боен кораб с ядрен двигател към въртящо се метално колело насред космоса, сега звучеше колебливо и загрижено. — Търсим ли си нов старши офицер?

— Не търсим нищо, докато аз не кажа — отсече Холдън. После добави по-тихо: — Но, мили боже, надявам се, че не.

— Тъй вярно — изпъна се Алекс. — И аз се надявам.

Четиримата останаха така в продължение на няколко дълги, неловки секунди. Еймъс заговори пръв.

— Знаеш ли, капитане — каза той, — резервирал съм стая за двама. Ако искаш свободното легло, твое е.

— Не — отказа Холдън. Не погледна към тях, докато говореше, но посегна и сложи длан на стената. — Оставам на „Роси“. Ще бъда тук.

— Сигурен ли си? — попита Еймъс и, изглежда, отново имаше предвид нещо повече от това, което Пракс можеше да разбере.

— Никъде няма да ходя — подчерта Холдън.

— Добре, тогава.

Пракс прочисти гърло и Еймъс го хвана за лакътя.

— Ами ти? — попита механикът. — Имаш ли къде да отседнеш?

Речта, която си бе подготвил Пракс — „Искам да кажа на всички ви колко съм ви благодарен…“, — се сблъска с този въпрос и мислите му дерайлираха.