Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
„Няма начин да вляза“ — заключи тя, купи си ябълка от един уличен продавач и седна на стъпалата пред катедралата.
— За петициите ли си дошла? — попита продавачът, докато Рева отхапваше първата хапка. — Не приличаш на градско момиче, иначе нямаше да зяпаш така.
— Мащехата ми си присвои фермата, когато татко почина — отвърна тя с пълна уста. — С брат ми имаме дял, но тъпата крава не ще и да чуе.
— Отецът да ни пази от алчни жени — каза продавачът. — Ще ти дам един безплатен съвет — обърни се с молбата си към курвата, не към лорда.
— Курвата?
— Да, напоследък държи само една. И азраелка при това. Тя мисли и вместо него, освен това се говори, че отсъжда мъдро и справедливо, нищо че е курва и еретичка.
Рева го удостои с усмивка.
— Благодарско, старче.
— Не съм толкова стар — отвърна той уж ядосано. — До неотдавна щеше да се радваш, че си ми привлякла окото. — Смехът в очите му угасна, когато погледът му попадна върху нещо зад нея. — Кога стана това време — измърмори той, дръпна се от количката си и се смъкна на едно коляно.
Рева се обърна и видя процесия да излиза на площада от север, хората масово коленичеха пред нея. Начело на процесията с отмерена стъпка вървеше млад жрец, вдигнал пред себе си копринена хоругва с пламъка на Световния отец. Зад него вървяха един до друг петима мъже, нагиздени с тъмнозелените роби на епископи, всеки стиснал книга в ръка. Най-отзад вървеше стар човек с обикновена бяла роба, вперил поглед право напред, със силна аура на спокойно достойнство, впечатление, което се разваляше само от шкембето, очертано под робата.
— На колене, момиче! — изсъска ѝ продавачът. — Да те бичуват ли искаш?
„Четецът“ — съобрази със закъснение Рева, коленичи и изчака процесията да мине покрай нея на път към катедралата. Първата жертва на бащиния ѝ меч според изричните указания на жреца. „Недостоен водач на една недостойна и корумпирана църква. Почти толкова долен предател, колкото пияницата в господарското имение.“
Загледа се в мъжа в бяло, който повдигна полите си да изкачи стъпалата. Лицето му беше обикновено, ако не се броеше гърбавият нос, белязано с бръчки от годините, в очите му нямаше блясък, който да го бележи било за добро, било за зло. Църквата твърдеше, че Четецът чувал гласа на Отеца всеки път, когато четял от Десетокнижието. Нелепа представа, защото Отецът съвсем ясно беше наредил книгите да са единайсет. Този старец, с шкембето и подлизурковците си, беше от най-лошия вид еретици, оставаше глух за гласа на Отеца от страх, че ще загуби властта си над църквата.
„Едно по едно — помисли си тя, докато процесията изчезваше в сенките на катедралата. — Не мога да вляза… освен в деня за петиции.“
През следващите два дни Рева обикаляше града и събираше информация за къщата на васалния лорд.
— Седи на престол върху подиум в голямата зала — каза съдържателят. — Хората отиват при него, излагат молбата си, всичко се записва и след седмица получават решението му или поне каквото там решение му е продиктувала курвата.
— Това не гневи ли хората? — попита Рева, като се постара в гласа ѝ да не се чуе друго освен обикновено любопитство. — Че васалството се управлява от някаква азраелска уличница?
Съдържателят се изкиска — правеше го много често, както Рева вече бе забелязала.
— Сигурно щяха, ама оная е много добра, разбира си от работата. Улиците са чисти, търговията е в разцвет, разбойниците намаляха, много повече, отколкото в другите васалства. Не беше така по времето на баща му, това мога да ти кажа.
Научила бе, че молителите се нареждат на опашка пред предната порта още от ранна сутрин и че аудиенцията започва в десет, макар че васалният лорд рядко спазва този час. Изслушвал петиции до шест следобед, а редът на изслушванията се решавал чрез жребий. По традиция васалният лорд осигурявал обяд за молителите.
— Не е банкет — предупреди я продавачът на плодове. — Но става. После цялата прислуга в имението се включва да мие чинии.
„Прислуга… Голяма прислуга, която щъка насам-натам, пажове и камериерки.“
Същата вечер седеше с Аркен на стъпалата на катедралата и двамата чакаха някаква каруца да се изтърколи към портата.
— Онова, дето го търсиш, е там, вътре? — попита той с известно съмнение.
— Така мисля, да.
— И ще го откраднеш?
— Не можеш да откраднеш нещо, което е твое по право. Но иначе — да. Това притеснява ли те?
— Да откраднеш от васалния лорд. — Намръщи се и поклати глава. — Ако ни хванат, ще ни убият.