Фурията на Академа

Тави гледаше огромните празни пространства, които обграждаха Сивата кула, и сърцето му се свиваше от ужас.

Сравнително бързо разбра как да намери Сивата кула. Просто попита един градски легионер със зачервен нос и толкова силен алкохолен дъх, че бе достатъчна една искрица, за да пламне, като му обясни, че е на гости в града и би искал да я види. Легионерът се прояви като особено услужлив и веднага започна да му обяснява как да я намери. Говореше доста нечленоразделно, но Тави успя да го разбере. Двамата с Кайтай се промъкнаха през улиците на столицата, като се стараеха да избягват по-многолюдните празненства, като онези на улица „Занаятчийска“.

Сега двамата стояха върху един акведукт, който пренасяше водата от извора в планината край столицата до зелените поля и холтове, заобикалящи града. От акведукта излизаха дузина разклонения, които носеха чиста вода до резервоарите, разположени из целия град. От мястото, където стояха, пред Тави се откриваше гледка надолу към почти незабележимата кривина на акведукта, която минаваше над цели квартали. Величествените арки поддържаха каменното корито и непрекъснатото бълбукане на водата ги съпровождаше през целия път, докато двамата с Кайтай напредваха упорито. След само още неколкостотин ярда акведуктът преминаваше покрай щаба и казармите на Градския легион, а от другата му страна се издигаше Сивата кула.

Кайтай го погледна пред рамо, без да забавя ход. Въпреки вечерния вятър, тя вървеше с невероятна увереност по тесния, хлъзгав от водата път, минаващ по ръба на акведукта.

– Искаш ли да вървя по-бавно?

– Не – отвърна раздразнено Тави. Той се съсредоточи върху крайната им цел, опитвайки се да не мисли колко би било лесно да се подхлъзне и да полети към унизителната си смърт. – Просто не спирай да вървиш.

Кайтай сви рамене. По устните ѝ заигра лека, самодоволна усмивка, тя се обърна с гръб към него и продължи да върви напред.

Когато се приближиха до кулата, Тави я огледа внимателно. Сградата имаше учудващо елементарна конструкция и не приличаше особено много на кула. Младежът си беше представял нещо наистина елегантно и мрачно, брулено от ветровете, потискащо и заплашително място, внушаващо на затворниците желанието сами да скочат от него в търсене на своята унизителна смърт. Вместо това сградата не се различаваше особено от намиращите се наблизо казарми. Беше по-висока, прозорците ѝ бяха много тесни и имаше много по-малко врати. Заобиколена беше от широка поляна, оградена с палисада. Забелязваха се стражи край портата на оградата и при входните врати на сградата, а неколцина други патрулираха покрай палисадата.

– Изглежда... добре – промърмори Тави. – Дори приятно.

– Няма приятни затвори – отвърна Кайтай.

Тя изведнъж се спря и Тави без малко не се блъсна в нея, което можеше да доведе до трагични последствия. Той с усилие възстанови равновесието си и я погледна мрачно, докато под акведукта, на който бяха застанали, преминаваше поредната група странстващи певци. Всеки от групата носеше свещ в ръка, както изискваха традициите на празника.