Фурията на Академа

Тави я гледаше намръщено.

– Това да не е от въжетата, които правите от косите на ледените хора? – попита той.

– Да – отвърна тя.

После отново бръкна в торбата и извади три обикновени метални куки. Съедини ги чрез малки жлебове и издатини и ги овърза с парче кожена корда така, че куките да стърчат настрани като големи стоманени пръсти около обща основа.

– Абордажната кука не е маратска изработка – каза Тави.

– Не е. Беше на един алерански крадец. Една нощ го гледах как ограбва една къща.

– И му я открадна?

Кайтай се усмихна, докато пръстите ѝ ловко завързваха възела.

– Единственият ни учи, че дадем ли нещо на другите, ще получим същото в замяна. – Усмивката ѝ разкри острите ѝ зъби, след което тя каза: – Клекни, алеранецо.

Тави се отпусна на едно коляно, а Кайтай завъртя куката над главата си все по-бързо и по-бързо, постепенно отпускайки въжето. Всичко стана невероятно бързо. Четири завъртания, пет, после тя метна куката и прикрепеното към нея въже към покрива на кулата. Металът леко иззвъня при удара в камъка.

Кайтай започна бавно да издърпва въжето към себе си. То внезапно се опъна и тя се облегна назад, като постепенно увеличаваше натиска.

– Бръкни – каза тя. – В торбата. Там има малък клин и чук.

Тави пъхна ръка в торбата и ги намери. Клинът имаше халка, прикрепена към тъпия му край, и Тави веднага се досети за предназначението ѝ. Той коленичи, стиснал клина и чука в ръце. Свали наметалото си и го сгъна няколко пъти, после допря внимателно клина към камъка на акведукта, приглушавайки с плата ударите на чука. Заби клина така, че да бъде леко наклонен в посоката, противоположна на онази, от която идваше въжето. Кайтай погледна към клина и кимна одобрително.

После му подаде края на въжето и Тави го прекара през халката. Кайтай продължаваше да дърпа, за да не се разхлаби куката, а той завърза изпънатото докрай въже.

Кайтай кимна рязко и бързо направи още един възел, който не му беше познат. Тя го използва, за да опъне още повече въжето, затегна го и кимна на Тави. Младежът бавно пусна въжето. То издаде слаб бръмчащ звук и се изпъна между акведукта и Кулата, проблясвайки като нишка от паяжина под светлината, излъчвана от хилядите фуриени лампи, които горяха по улиците на града.

– Така – рече той. – Ще преминем по въжето, за да избегнем земните и горските фурии, нали?

– Да – отвърна Кайтай.

– Значи, остават вятърните фурии на покрива – каза той. – И като че ли в единия край има гаргойл. Виждаш ли онези бучки ей там?

Кайтай се намръщи.

– Какво е това гаргойл?

– Земна фурия – обясни Тави. – Статуя, която има сетива и може да се движи. Не са много бързи, но са силни.

– Ще се опитат ли да ни наранят?

– Сигурно – отвърна тихо Тави. – Ще реагират на всяко движение по покрива.

– Значи, не трябва да докосваме покрива, така ли?

Тави кимна.

– Може и да се получи. Но не виждам как ще влезем вътре по друг начин, освен през онази врата на покрива. Долу навсякъде има пазачи.