Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Семьон Борисович, автора го няма — предпазливо забеляза Федотов, когато иззвъня звънецът и всички актьори се събраха в репетиционната зала. — Ще започваме ли без него?
— За какво ни е — проръмжа Дудник. — Без него ще ни е по-спокойно. Бави ни цялата работа. А така ние, дай боже, днес ще си изработим цялата сцена и повече няма да се връщаме към нея.
Репетицията започна, но само след петнайсетина минути се оказа, че не могат без Лесогоров: при предишната репетиция в текста бяха внесени някои промени и днешните реплики на персонажите трябваше да се базират на тези промени. Актьорите пък държаха в ръцете си текстове на ролите, разпечатани още прели седмица, тоест без последните промени. Обикновено такива проблеми не възникваха, Артьом работеше върху пиесата си добросъвестно и оперативно, веднага след репетициите се прибираше в жилището си и нанасяше промените не само в току-що репетираните откъси, но и в следващите сцени, ако те се повлияват от тези промени, а на другия ден донасяше поправените варианти.
Опитаха да работят по слух, Федотов гледаше нанесените предния ден поправки с молив, подсказваше и всеки актьор в движение променяше текста на ролята си, но така нищо не ставаше. Объркваха се, не можеха веднага да се сетят какво да кажат и как да изградят фразата, Федотов се нервираше, защото неподготвената репетиция беше негов пропуск, а Дудник откровено беснееше: неговата увереност, че ще успее да мине сцената за една репетиция, се топеше с всяка изминала минута.
— Александър Олегович, намерете автора — изкомандва той, — да донесе поправения вариант на днешната сцена. Десет минути почивка.
Федотов започна да звъни на Лесогоров по мобилния, но той не вдигаше. Да не би да спи? Наближава обяд, крайно време е да стане. Впрочем може да е гулял до късно през нощта в „Киномания“ и сега да си отспива. Александър Олегович излезе от репетиционната зала и се забърза към стълбището, по което можеше да се качи до служебната квартира.
Телефонът в джоба на Сташис не спираше да звъни. Това не приличаше на обажданията на дъщеря му и на бавачката, които в работно време се задоволяваха с изпращане на съобщения. Може би се е случило нещо? Звънът не беше силен, но Настя го чуваше добре и се ядосваше: той пречеше на разговора им със служителя от радиотехническата служба.
— Извинете — каза на събеседника си, — един момент. Антоне, вижте кой ви търси. Невъзможно е да се работи.
Сташис с виновен вид бръкна в джоба си, погледна дисплея на продължаващия да звъни апарат. На него бе осветен номерът на телефона и името на абоната. Антон учудено вдигна вежди.
— Бережной е. Да вдигна ли?
— Ами вдигнете — неохотно се съгласи тя. — Само не говорете дълго, сега работим.
Антон натисна копчето и само след няколко секунди физиономията му стана съсредоточена и строга.
— Извикахте ли милиция? Добре, сега ще дойдем.
Настя го погледна въпросително.
— Какво е станало? Къде ще отидем?
— В служебната квартира. Там е открит трупът на Лесогоров.
Следваха ги слисаните въпроси на радиотехника, но те вече тичаха по коридора, не отговаряха и не се обръщаха.
Цялото стълбище към служебната квартира беше пълно със служители от театъра и Настя и Антон едва успяха да си проправят път нагоре. Пред вратата на жилището стоеше с разперени ръце помощник-режисьорът Федотов и крещеше, надвиквайки глъчката:
— Вървете си, моля, вървете си, сега ще дойде милицията, аз вече се обадих и ги извиках, хайде, разотивайте се, не може да влизате тук.
Всъщност никой не се и опитваше да влезе, нещо не се намираха желаещи да погледнат с очите си мъртвото тяло, но всички искаха да се убедят, че моментално плъзналата из театъра страшна новина е истина, а не измислица, не е лоша шега, не е някакъв майтап или резултат от нечии халюцинации.
— Кой е влизал в жилището? — попита Сташис, когато успяха да стигнат до Федотов.
— Само аз. Изпрати ме Семьон Борисович — каза Федотов, сякаш се оправдаваше. — Артьом не дойде на репетицията, а на нас ни трябваше поправеният вариант, без него работата не вървеше, така че Семьон Борисович ми нареди да намеря автора. Звънях му по телефона, но не вдигаше, затова се качих тук и ето… Веднага се обадих в милицията, честна дума.
— Ама съвсем веднага ли? — недоверчиво присви очи Настя.
Федотов извърна поглед.
— Всъщност първо се обадих на директора. Обърках се. А Владимир Игоревич каза, че той ще се обади на милицията… Ще влезете ли?