Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Той вече почти бе задрямал, забравил тревогата, но отново се събуди и се ослуша. Не, това не е смъртта от Шекспир. Някаква друга е. Театърът започна да си спомня всички смърти, които бе виждал през живота си. Най-често бе виждал покойници в ковчези, когато умираше някой актьор или служител от театъра и във фоайето се провеждаше поклонение. Но при тези поклонения смъртта се възприемаше съвсем различно, защото самият момент на смъртта бе настъпил не тук, в сградата, тук докарваха вече мъртвото тяло, което нищо не излъчваше. Най-мощното излъчване се получава именно в момента на смъртта или при артистичното изобразяване на този момент. Вярно, на два пъти артисти бяха умирали в самия Театър, но и това беше нещо различно. И веднъж умря зрител. Театърът се опита да формулира какво именно не беше „в ред“ и разбра, че когато бяха умрели артистите и зрителят, доста бързо ги бяха откарали с линейка и усещането за смърт не бе успяло да се загнезди в сградата, да се разпространи в нея, да попие в стените, подовете и таваните. А това, което той усещаше сега, говореше за смърт, която вече се е настанила тук, наместила се е удобно и е започнала да пропълзява из целия Театър. За смърт, която е дошла не току-що, а преди поне два часа, ако не и три.
Театърът се вълнуваше, проклинаше собствената си безпомощност, мъчеха го догадки. Така и не мигна.
В петък, 19 ноември, за сутрешната репетиция на пиесата „Правосъдие“ бяха извикани само четирима артисти — играещите съдията, адвокатката, прокурора и подсъдимата, съпругата на прословутия Зиновиев: по график беше планирано да се работи върху откъса „Разпитът на подсъдимата“, така че другите актьори не бяха нужни днес. Помощник-режисьорът Александър Олегович Федотов с удоволствие направи и последната отметка в присъствения лист, след като в него се подписа Людмила Наймушина, която играеше подсъдимата. Всички бяха налице, бяха дошли навреме и след десет минути, щом стрелките на часовника покажеха единайсет, той можеше да даде звънец за началото на репетицията.
В единайсет без пет в репетиционната зала дойде Семьон Борисович Дудник със своя неизменен разтеглен на лактите дебел пуловер с голямо деколте и тъмносиньото със сиви шарки шалче. Той делово заподрежда на бюрото своите записки, а Федотов си помисли колко уверено е започнал да се чувства поредният режисьор. Ама разбира се, ако в близките два месеца Лев Алексеевич не дойде в театъра, „Правосъдие“ по право ще се смята за спектакъл, поставен от Дудник. И на афишите на „Нова Москва“ името му ще бъде написано с големи букви. Не е ли празник това! Драматургът Иля Фадеевич Малашченко вчера срещна Федотов в коридора и му каза, че Дудник поставил въпроса за свикване на Художествения съвет уж за решаване на въпроса за приемането в трупата на двама млади артисти, кандидатствали при Богомолов преди почти месец. Защо е това бързане? Ще почакат артистите, нищо няма да им стане, защо трябва да се събира Художественият съвет без художествения ръководител на театъра? Не, за Дудник тук се крие нещо по-голямо, той иска да покаже, че и без Богомолов театърът е стабилен, животът си тече, работата върви и именно той, Семьон Борисович, спокойно може да оглави тази работа. Не току-така се трепе толкова с „Правосъдие“, репетира до изнемога всеки ден, освен вторник — и актьорите е изтормозил, и самият той едва диша, а на Артьом Лесогоров окончателно е свил сармите, не поощрява безкрайните поправки, бърза ли, бърза, за да успее с постановката, преди да се върне Богомолов. Разрешава някои поправки и дори сам настоява за други, но това са абсолютно необходими неща, дори Федотов, е съгласен с тях, дори той разбира, че поправките са наложителни.
Между другото, за Лесогоров. Нещо не се вижда наоколо, макар че обикновено авторът идва на репетиции едва ли не пръв, сяда до стената, дава последния вариант на текста и слага на коленете си своята дебела тетрадка, в която стенографира. Самият Федотов понякога прибягва до помощта на Артьом, ако по време на репетицията се оплете в безкрайните забележки на режисьора и не успее да запомни всичко. Артьом винаги услужва, намира нужното място и цитира дословно кой какво е казал, кой как е възразил и за какво и как в крайна сметка е приключил спорът.