Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Не са! Те са приятели, толкова години са работили заедно! И приятелски се разделиха. Зарубин обеща да даде сведения за Лесогоров най-много след двайсет и четири часа. Но Каменская, изглежда, не му повярва. Ами… май не пропуснах нищо съществено. Каменская и Сташис продължават да обикалят театъра и да разговарят с всички наред, после честичко се събират в кабинета на Богомолов и разменят впечатления. Изобщо, рутина. Понякога дори се чудя колко досадна е тази работа — разкриването на престъпления. Отвратителна скука! Аз неслучайно не обичам да гледам криминалета, онези за живота и за любовта са много по-интересни.
— Как така? — смая се Котаракът. — Какво приказвате, уважаеми Гарване? През живота си съм гледал безброй криминалета по телевизора и всички са толкова живи, динамични, през цялото време става нещо, някакви неочаквани обрати, гонитби, сбивания, убийства, с една дума — екшън. А вие разправяте — скука.
— Именно, там е работата, че си ги гледал по телевизора, а там всичко е лъжа, от първата до последната дума. Там всичко е измислено и изсмукано от пръстите. А ние гледаме реалния живот, как става всичко в действителност, а не както са го измислили сценаристи. Слушай и се учи, докато има от кого — с нескрито удоволствие заяви Гарванът.
След „Макбет“ Театърът винаги спеше неспокойно, пак добре, че представяха този спектакъл приблизително веднъж на два месеца. Прекалено много кръв и смърт имаше в тази пиеса! Да не говорим за омразата и другите емоции — действието, всяка роля, всяка реплика са препълнени с тях. Освен това режисьорът, който бе поставил пиесата, бе акцентирал върху войната и борбата за власт като нещо мръсно в прекия и преносния смисъл, на тази концепция беше подчинено цялото декорационно-оформителско решение на спектакъла, според което всички мъжки роли се играеха с еднакви оплескани с кал и кръв плащове, а сцената бе облечена минимално, демонстрирайки оскъдния, сиромашки бит на Средновековна Шотландия, и то в периода на войната. Никакви разкошни покои в Инвернес, никакви ярки костюми, всичко беше строго и приглушено, оформлението беше фон за силните чувства и владеещите душите на Макбет и жена му страсти. Театърът много се уморяваше в дни, когато на сцената даваха „Макбет“, и едва дочакваше зрителите да напуснат сградата, а работниците да приключат с демонтирането на декорите. Добре поне, че декорите не бяха сложни и ги демонтираха още същата вечер. Театърът сигурно не би могъл да заспи, ако на сцената бяха останали сукната, които обикновено особено силно попиват емоциите и същината на действието. Но въпреки това сънят след „Макбет“ беше повърхностен и някак накъсан, дори не беше ясно сън ли е това, или лека дрямка, а може би и бодърстване.
След като изпрати последния работник, Театърът почака дежурният пожарникар и охранителят да обиколят цялата сграда, послуша как портиерката Тамара Ивановна заключи вратата, прехвърли в паметта си най-ярките, най-сполучливи моменти от днешния спектакъл, отбеляза си необикновено острата, наситена игра на Михаил Лвович Арцеулов в ролята на Макдъф и започна да се отпуска в опит да заспи. Ала нещо му пречеше. Театърът усещаше в себе си нещо излишно, нещо неприсъщо за него. Нещо чуждо.
Той се съсредоточи и започна да се вслушва поред в различните части на сградата. Започна от служебния вход — тук всичко е както обикновено, портиерката и охранителят гледат филм по телевизията. Главният вход — тишина, гишетата на касата и на администратора са затворени и заключени. Кабинетът на главния администратор край входа на фоайето също е заключен и лампите вътре са изгасени. В гардероба е тъмно, във фоайето също, зрителната зала е празна, и сцената е празна… Не, не е съвсем празна, все пак не са отнесли някои елементи от реквизита — дали в бързината са ги забравили, дали ги е домързяло… но нищо, утре ще приберат всичко и ще го подредят по местата в реквизиторската, случва се, макар че е нарушение, дума да няма. На първия етаж в служебната част на сградата е тихо и пусто, на втория, в гримьорните — както обикновено е мръсно и разхвърляно, но утре сутринта ще дойдат чистачките и всичко ще разтребят. Няма никакви външни хора.
Усещането обаче не се разпръсваше, напротив, ставаше все по-отчетливо. Театърът премести вътрешния си поглед към служебното стълбище и започна да опипва пътя нагоре, към жилището на Лесогоров. Сигурно Артьом има гости, оттук е това усещане за нещо чуждо. Не, не са гости, във всеки случай той не намери в жилището никакви външни хора.
Театърът потрепери. В горната част на сградата усети смърт. Но веднага се успокои. Ама разбира се, в пиесата има толкова смърт, толкова трупове, затова е такова усещането. Просто е заседнало някъде, не е изчезнало заедно с декорите, актьорите и зрителите, а се е притаило най-вероятно в горната галерия, чак под решетките, оплело се е във въжетата и не може да се освободи.