Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Саймън с мъка се надигна и седна.

— Какво? — изломоти той. — Какво?

— Фенгболд идва. — Римърсгардецът го гледаше нетърпеливо. — Ставай!

— Къде е Бинабик? — Сърцето на Саймън заби бързо. Какво трябваше да прави?

— Вече е при принц Джосуа и другите. Хайде, идвай. — Слудиг поклати глава, след това се ухили с пресилена веселост. — Най-после има с кого да се бием! — И се измъкна от палатката.

Саймън изпълзя изпод завивките и пъхна крака в ботушите си, като почти си счупи нокътя на палеца от бързане под мразовитите пръсти на студа. Изруга, навлече горната си риза, после намери канукския си нож и го препаса. Мечът, който му бе дал Джосуа, беше увит в платно и пъхнат под сламеника. Когато го разви, дръжката заледи ръката му. Той потрепери. Фенгболд идваше. Беше настъпил денят, за който говореха от толкова седмици. Щяха да умрат хора, някои може би още преди бледото слънце да стигне до пладне. Може би и Саймън щеше да е един от тях.

— Лоши мисли — измърмори той, докато закопчаваше колана на меча си. — Лош късмет. — Направи знака на Дървото, за да прогони собствените си лоши думи. Трябваше да бърза. Имаха нужда от него.

Докато търсеше ръкавиците си, погледът му попадна на вързопа, който му беше дала Адиту. Беше забравил за него след нощта, когато се беше промъкнал в Обсерваторията. Какво беше това? Внезапно го прониза болезненият спомен, че Амерасу беше пожелала той да бъде предаден на Джосуа.

„Милостиви Ейдон, какво съм направил?“

Дали беше нещо, което би могло да ги спаси? Беше ли той в глупостта си, в своята малоумна забраванковщина пренебрегнал оръжие, което би могло да помогне на приятелите му да оживеят? Или беше нещо, с помощта на което можеше да се призове помощта на ситите? Дали вече нямаше да е твърде късно?

С блъскащо сърце, ужасен от непростимата си грешка, той грабна вързопа — дори в изплашеното си бързане забеляза странната хлъзгава мекота на тъканта му — и изскочи в ледената утрин.