Пазачът на фара [bg]

Андерш спря на кея пред малкия каменен мост. Лебедите не се виждаха. Бе разбрал, че строят гнездата си вдясно от моста и всяка година им се излюпваха малки, които живееха в опасна близост до пътя. Беше чувал, че при лебедите мъжкият и женската живеят заедно цял живот. Той искаше същото. Но досега бе имал само сестра си. Не като сексуален партньор, естествено, но тя беше неговият спътник в живота, тя бе човекът, с когото щеше да прекара остатъка от дните си.

Но сега всичко се бе променило. Андерш трябваше да вземе решение, но не знаеше как би могъл да го направи. Не и докато продължаваше да усеща дървените летви до главата си и ръцете на Вивиан около тялото си. Не и докато знаеше, че тя винаги е била неговият закрилник и най-добър приятел.

Двамата оцеляха на косъм. Алкохолът и миризмите ги имаше още докато майка им бе жива. Но тогава имаше и малки островчета любов, кратки мигове, към които се придържаха здраво. Един ден обаче майка им реши да избяга и Улоф я намери в спалнята с празно шишенце приспивателни. Тогава изчезнаха и последните остатъци от детството им. Той обвини тях и ги наказа сурово. Всеки път, когато ги посещаваха лелките от социалните, Улоф се стягаше и ги очароваше със сините си очи. Развеждаше ги из жилището, а Вивиан и Андерш седяха мълчаливо, вперили поглед в краката си, докато лелките се суетяха около него. По някакъв начин винаги надушваше кога ще дойдат, така че апартаментът беше чист и спретнат, когато предприемаха някое от ненадейните си посещения. Двамата с Вивиан се чудеха защо не ги остави на лелките, след като ги мрази толкова много? Прекарваха дълги часове, фантазирайки какви ще бъдат новите им родители, ако Улоф просто ги пусне.