Диамантен меч, дървен меч [bg]

„Нима това е скъпа цена за живота?"

За съжаление, Фесис не мерна и едно убежище, нито пък видя монашеските „костенурки". Зад гърба му оставаха миля след миля. Младежът префуча през застиналите селца, опасали града и навлезе в гората, която бе притихнала и свита. Спотаил се бе даже вятърът...

Сърцето заплака и заудря в гърдите: „Нима това е краят?! Не, не искаааам!" Празен друм. Всичко се бе изпокрило. „Скоро, скоро Пороят ще провери, добра дупка ли си избрал, здраво ли е укрепил всеки къщата си, ох..."

Фесис вдигна глава, озърна се... и му прималя. Напред и встрани, над върхарите на дърветата, съзря завесата на Пороя!

Коприва жилеше лицето му, сякаш самият въздух бе напоен с полъха на ужасното зло вълшебство на Пороя. Несретният аколит на Магическата академия го чувстваше все по-остро.

Той светкавично спретна заклинание. Един воин на Сивото братство никога не твореше магия, без да е крайно наложително. Дъгата не биваше да научи за способностите на конкурента. Ала ситуацията сега определено беше крайна. Конят вече хъркаше, от муцуната му хвърчеше пяна - щеше да рухне след минута. А до спасителния край на Пороя не оставаше повече от две-три мили. Тази година бедствието бе минало по на север. Случваше се да кривне и на юг, разбира се.

Конят тутакси диво зацвили - от болка. Новите сили се вливаха в нозете му, ала те късаха мускули и сухожилия. Животното бе вече обречено, Фесис не се поколеба - или щеше да умре конят, или той. Да, младежът познаваше някои монаси, които в подобна ситуация биха предпочели да запазят живота на добичето, жертвайки своя. Само че Сивият боец не бе от този сой хора. Какво да се прави, всеки смъртен е далеч от съвършенството. Пък бил той и роднина на Архимаг Игнациус от Долината.