За честта на крадеца [bg]

Хората наоколо се развикаха, някои блъскаха навалицата, за да се махнат, други напираха да се насладят на зрелището.

По инстинкт посегнах към рапирата, като направих две крачки назад, за да имам място. И се сковах.

Всъщност на кого исках да помогна?

Железния замахваше отново, но Бронзовия се завъртя и лявата му ръка се стрелна към лицето на другия деган. Железния се дръпна, ръката на Бронзовия го подмина и той понечи да се усмихне, но точно тогава лакътят на Бронзовия го натресе в лицето със силен пукот.

Железния залитна, а Бронзовия се възползва от това, за да отскубне дясната си ръка. Блеснаха остриетата на мечове.

Този път тълпата се люшна задружно и възможно по-далече от извадените оръжия. Търговци, които тъкмо обявяваха с крясъци специални намаления покрай сбиването, започнаха да викат гръмогласно парцалите. Кръцльовци и обикновени джебчии, които се присламчваха за по-примамлива плячка, докопаха каквото можаха и се изсулиха, преди да е станало наистина опасно.

А аз още не помръдвах, хванал дръжката на рапирата. Колкото и да увещавах сам себе си, не се насилих да се включа в схватката. Не че ми пукаше за Железния, който беше тук само за да не позволи да се отметна от сделката. Колебаех се заради работата му за Саможивата, заради империята, заради безопасността на сестра ми, а и заради собственото си оцеляване. Помогнех ли да бъде повален, всичко това пропадаше. Да си призная, не бях готов и да погазя отново дадена дума толкова скоро след последния път — раната в душата ми още беше твърде болезнена.

Само че се бях обвързал и с обещание към Бронзовия. И то не какво да е, а Клетвата. Той я спазваше толкова беззаветно, че се изправи срещу Сянката заради мен. Нима щях да си позволя да се отметна? Как да го погледна в очите и да му кажа, че обещанието към Саможивата е по-важно? Та той беше Бронзовия Деган — можеше ли изобщо да има нещо по-важно от дълга ми спрямо него?

Що за гадост! Само да не беше дневникът, само да не беше империята…

Проклет да съм, но продължавах да се двоумя.

Бронзовия и Железния започнаха да се обикалят бавно. Мечът на Бронзовия беше по-дълъг с цяла длан, но оръжието на Железния изглеждаше по-тежко и имаше лека извивка. И неговият предпазител беше инкрустиран с изящни арабески от метала, на който се бе нарекъл.

Направих поредната крачка назад. Исках да стоя настрана от тях, докато не реша какво да правя.

Бронзовия вдигна ръка, опипа долната си челюст и я поразмърда. Засмя се и изплю кръв.

— Да не съм ти избил зъб? — подхвърли Железния.

Лакътят на Бронзовия бе сцепил до кръв кожата на скулата му.

— Само ми раздруса мозъка — отвърна Бронзовия. — Зъбите ми са си на място.