Нови римски разкази [bg]

- Ей, колко е часът? Защо ме будиш?

Той отвори уста, но си замълча с отворена уста, като умряла риба. Накрая произнесе:

- Часът е осем.

- И ти ме будиш в осем часа сутринта в неделя? Би ли ми обяснил поне какво е станало?

С едва чут глас изрече:

- Фауста ме напусна.

Познавах Фауста, дребна брюнетка, миличка, признавам, но нищо повече. Бяха се разделяли и събирали десетина пъти от времето на годежа. Бях силно засегнат:

- И ти ме събуди заради това. Остави ме да спя - обърнах се с лице към стената и направих движение да се увия в чаршафите.

Но той отново ме разтърси:

- Не, този път е наистина. Дойдох при теб като при найдобрия си приятел. Моля те да бъдеш с мен и да не ме оставяш, иначе не знам какво съм способен да направя.

Седнах в леглото и попитах уморено:

- И какво ще направиш?

А той:

- Ако не си до мен, чувствам, че ще се самоубия.

Сънят ми вече бе прекъснат, трябваше да се примиря. Попитах го как стана. Предната вечер в градините на Пиаца дела Либерта Фауста му казала съвсем ясно, че не го обича повече, че годежът им е безнадежден, защото и двамата нямат пари и най-добре е да се разделят. Разказваше с нисък, замечтан, приглушен глас. Внезапно започна да плаче, продължаваше да говори, а сълзите му се стичаха в устата, замъгляваха думите и той правеше гримаса, наподобяваща маската Ла Бока дела Верита35. Завършвайки, ме сграбчи за ръката, този път силно:

- Не ме оставяй, Тулио, не ме оставяй сам дори и за миг, иначе, честна дума, ще се самоубия.

Примирих се:

- Е, добре. Няма да те оставя. Днес е неделя и през целия този свят ден ще бъдем заедно. Седни там, аз ще се облека, ще се избръсна, после майка ще ни направи кафе и ще видим какво ще правим.

Ремо седна в ъгъла, аз станах, измих се и започнах да се бръсна. Гледаше ме с широко отворени очи и от време на време напомняше:

- Тулио, обичам Фауста, ако не успея да си я върна, ще се убия.

- Спокойно - отвръщах аз. - Не е стъкло да се счупи; Рим не е построен за един ден, спокойно.

Избръснах се, отидохме в кухнята и мама, милата, докато поднасяше кафето, попита Ремо:

- Как е Фаустина?

При това име той подскочи на стола и изстена. Обадих се припряно:

- Добре е, само че го напусна.

Майка ми изкоментира:

- Не е беда. Една изгубена, сто намерени.

Тогава Ремо извика:

- Не говорете така, госпожо, не го казвайте! - отново заплака и заповтаря, че ще се убие.

Аз имах среща с Мирела, годеницата ми, към десет часа, да ходим заедно в Кастелфузано с мотора. Предложих на Ремо:

- Ще дойдеш с нас, на мотора има място и за тримата. Сега да вървим да се поразтъпчем, ще ти се отрази добре.

Излязохме и тръгнахме от Пиаца Пишинула, където живея, към Тибър, срещу Понте Рото. Вървяхме покрай парапета на реката и аз му говорех за това-онова с цел да го разсея. Ала напразно. Не знам как в един момент подхвърлих: