V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
— Лейтенант Вайсман и господин Фопъл ми дадоха моята 1904 година — сподели тя с него, като момиченце, изброяващо получените за рождения ден подаръци. — Тъй както ви е било дадено вашето Вийсю.
— Не! — веднага извика той. — Не. Аз бях там. — После, обръщайки с усилие глава към нея: — Не съм ли ви разказвал за Вийсю?
— Разбира се, че ми разправихте.
— Аз самият почти не помня Вийсю.
— Аз помня. Запомнила съм го за всички нас.
— „Запомнила“ — с внезапно предпазливо потрепване на едното око. Но то се успокои и Годолфин продължи несвързано: — Ако нещо или някой ми е дал моето Вийсю, това са били времето, полюсът, военната служба… Но ми бе отнето всичко, имам предвид съчувствието и безгрижието на свободното време. Сега е модно да се казва, че за това е виновна войната. Всеки има свое обяснение. Обаче Вийсю го няма, невъзможно е да бъде върнато, заедно с толкова много други стари шеги, песни, „мании“. И с красотата, която човек виждаше в Клео де Мерод264 или Елеонора Дузе265. Как се свеждаха очите в ъгълчетата; неописуемо големите клепачи над тях, с цвят на стар пергамент… Но вие сте твърде млада, сигурно не помните.
— Минавам четирийсетте и разбира се, че помня266 — с усмивка отбеляза Вера Меровинг. — Всъщност Дузе ми бе предложена от човека, който я даде на Европа, преди повече от двайсет години, в „Огънят“267. Тогава бяхме във Фиуме. Друга обсада. Предпоследната Коледа. Той я наричаше Кървава Коледа. Подари ми тази актриса за спомен, в неговия дворец, докато от „Андреа Дориа“268 ни обстрелваха с артилерия.
— Обикновено летували на Адриатическо море — продължи Годолфин с глупава усмивка, сякаш споменът бе лично негов. — Той навлизал гол с дорестия си кон в морето, а тя го чакала на брега… Не — внезапно и само за миг озлобен. — Нито е продавала бижутата си, за да спре издаването на романа за нея, нито е използувала череп от девица за бокал, това не е вярно. Тя е минавала четирийсетте и е била влюбена, а той я е наранил. Направил е всичко възможно, за да й причини болка. Това е цялата история.
— Не сме ли били и двамата във Флоренция тогава, по същото време? Докато той е писал романа за тяхната връзка. Как е възможно да не сме ги видели! Все пак, изглежда просто не съм успявала да го срещна. Първо във Флоренция, след това в Париж, точно преди войната, сякаш съм била осъдена да чакам, докато той достигне звездния си час, върха на своя артистизъм: Фиуме!
— Във Флоренция… ние… — скептично, нерешително.
Тя наклони глава напред, сякаш намекваше, че иска да бъде целуната.
— Не разбирате ли? Тази обсада. Това е Вийсю. Най-после се случи.
И тогава ненадейно настъпи един от тези иронични обрати, при които за кратко време по-слабият получава надмощие, а нападателят е принуден, в най-добрия случай, да спре атаката. Наблюдаващият Мондауген отдаде това не чак толкова на някаква вътрешна логика в техния разговор, колкото на непроявената дотогава мъжественост на стареца, прикривана при случайности като тази, от ненаситната алчност на възрастта.
— Имаше война, фройлайн — изсмя се Годолфин на Вера Меровинг. — Вийсю беше лукс, каприз. Вече не можем да си позволяваме нещо подобно на Вийсю.
— Но нуждата, нейната празнота — възрази тя. — Какво може да я запълни?
— Това, което вече я запълва — с иронична усмивка вирна глава Годолфин — Истинското нещо. За съжаление. Например вашият приятел Д’Анунцио. Независимо дали ни харесва или не, войната унищожи това, което наричаме неприкосновеност на личното уединение или може би уединението на съня. Обвърза ни, като него, с разработването на среднощни тревоги, ексцесии на действуващите лица, политически халюцинации внушавани на живите маси, на истинското човешко население. Личната преценка, чувството за комичното в историята с Вийсю вече не са с нас, нашите Вийсю вече не са наши, дори не са ограничени до определен кръг от приятели; те са обществена собственост. Бог знае, колко от всичко това ще види светът или доколко ще му се понрави. Жалко; и на мен ми остава единствено да бъда доволен, че няма да живея много дълго на този свят.
264
Клеопатра Диан („Клео“) де Мерод (1875–1966) — френска театрална танцьорка и балерина от „Прекрасната епоха“ в началото на ХХ в. и популярна до средата на ХХ в. Според някои слухове — любовница на крал Леополд ІІ Белгийски.
265
Елеонора Дузе (1858–1924) — международно известна италианска театрална актриса, играла в пиеси на Метерлинк, Дюма-син и Д’Анунцио, с когото имала бурна любовна връзка. Снима се само в един филм, Cenere („Пепел“, 1916 г.), по-късно преиздаден под заглавието Madre („Майка“).
266
„Минавам 40-те и разбира се помня“ — препратка към известната реплика на Елеонора Дузе: „Минавам 40-те и съм влюбена“, произнесена след съобщението за публикуването на романа „Огънят на живота“.
267
„Огънят на живота“ (1900) — полуавтобиографичен роман от Габриеле Д’Анунцио, в който той описва своята връзка с Елеонора Дузе, представяйки актрисата в твърде неблагоприятна светлина.
268
„Андреа Дориа“ — италиански линеен кораб, обстрелвал Фиуме (сега Риека) в 1920, когато Габриеле Д’Анунцио обявил война на Италия.