V. [bg]

— Обикновено летували на Адриатическо море — продължи Годолфин с глупава усмивка, сякаш споменът бе лично негов. — Той навлизал гол с дорестия си кон в морето, а тя го чакала на брега… Не — внезапно и само за миг озлобен. — Нито е продавала бижутата си, за да спре издаването на романа за нея, нито е използувала череп от девица за бокал, това не е вярно. Тя е минавала четирийсетте и е била влюбена, а той я е наранил. Направил е всичко възможно, за да й причини болка. Това е цялата история.

— Не сме ли били и двамата във Флоренция тогава, по същото време? Докато той е писал романа за тяхната връзка. Как е възможно да не сме ги видели! Все пак, изглежда просто не съм успявала да го срещна. Първо във Флоренция, след това в Париж, точно преди войната, сякаш съм била осъдена да чакам, докато той достигне звездния си час, върха на своя артистизъм: Фиуме!

— Във Флоренция… ние… — скептично, нерешително.

Тя наклони глава напред, сякаш намекваше, че иска да бъде целуната.

— Не разбирате ли? Тази обсада. Това е Вийсю. Най-после се случи.

И тогава ненадейно настъпи един от тези иронични обрати, при които за кратко време по-слабият получава надмощие, а нападателят е принуден, в най-добрия случай, да спре атаката. Наблюдаващият Мондауген отдаде това не чак толкова на някаква вътрешна логика в техния разговор, колкото на непроявената дотогава мъжественост на стареца, прикривана при случайности като тази, от ненаситната алчност на възрастта.

— Имаше война, фройлайн — изсмя се Годолфин на Вера Меровинг. — Вийсю беше лукс, каприз. Вече не можем да си позволяваме нещо подобно на Вийсю.

— Но нуждата, нейната празнота — възрази тя. — Какво може да я запълни?

— Това, което вече я запълва — с иронична усмивка вирна глава Годолфин — Истинското нещо. За съжаление. Например вашият приятел Д’Анунцио. Независимо дали ни харесва или не, войната унищожи това, което наричаме неприкосновеност на личното уединение или може би уединението на съня. Обвърза ни, като него, с разработването на среднощни тревоги, ексцесии на действуващите лица, политически халюцинации внушавани на живите маси, на истинското човешко население. Личната преценка, чувството за комичното в историята с Вийсю вече не са с нас, нашите Вийсю вече не са наши, дори не са ограничени до определен кръг от приятели; те са обществена собственост. Бог знае, колко от всичко това ще види светът или доколко ще му се понрави. Жалко; и на мен ми остава единствено да бъда доволен, че няма да живея много дълго на този свят.