Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
V. [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

V. [bg]

Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:

Томас Пинчън е роден на 8 май 1937 г. в Глен Коув, Ню Йорк, САЩ. Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза. Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
1 ... 123 124 125 126 127 128 129 130 131 ... 261
Перейти на страницу:

— Вие сте забележителен — бе всичкото, което рече Вера Меровинг; и след като размаза с камък една любопитна златна рибка, тя напусна Годолфин.

— Просто израстваме — отбеляза той, вече сам. — Във Флоренция бях петдесет и четири годишен, и се чувствах като нахакан младеж. Ако знаех, че Дузе е там, нейният поет щеше да срещне в мое лице опасен конкурент, ха-ха. Едно е неприятното: сега, наближавайки осемдесетте, аз не преставам да откривам отново и отново, че проклетата война е направила света по-стар от мен. Сега светът гледа неодобрително на младостта във вакуум, той настоява младостта да бъде впрегната в работа, да бъде използувана, експлоатирана. Няма време за шеги и лудории. Не съществуват никакви Вийсю. Е, какво пък. — И запя увлекателна, силно синкопирана мелодия в такт фокстрот:

Преди години, много години Флиртувахме и се натискахме Край топлото лятно море И леля ти Ифигения се ужаси Щом ни видя да се целуваме Там на крайбрежната улица Ти още нямаше седемнайсет, И бе красива на сянка под чадъра Ах, как искам да се върнат онези слънчеви летни дни Когато палавата ни любов летеше Като весело лятно хвърчило. О, тогава беше още рано Да мислим за есен или нощ, Там, край лятното море.

(Тук Айгенвалю прекъсна Стенсъл за първи и последен път:

— На немски ли са говорили или на английски? Мондауген знаел ли е английски тогава? — И предугаждайки нервния изблик на Стенсъл: — Просто ми е странно, че след трийсет и четири години Мондауген помни един несъществен разговор, и то с такива подробности. Разговор, който не означава нищо за Мондауген, но всичко за Стенсъл.

Стенсъл мълчаливо пушеше лулата, наблюдавайки психостоматолога и през белите кълба дим от време на време се показваха леко разкривените му, загадъчно свити устни.

— Не Мондауген, а именно Стенсъл го нарече способност за случайно откриване на интересни неща — най-после отрони Стенсъл. — Разбирате ли? Естествено, че разбирате. Но искате да го чуете от Стенсъл.

— Разбирам само, че отношението ви към V. не е чак толкова опростенческо, колкото ви се иска да признаете — провлечено издума Айгенвалю. — Специалистите по психоанализа го наричаха състояние на едновременно привличане и отблъскване, а ние просто му казваме хетеростоматологична конфигурация.

Стенсъл не отговори; Айгенвалю сви рамене и го остави да продължи.)

Вечерта, на дългата маса в трапезарията бе сервирано печено теле. Пияните гости се нахвърлиха върху него, късаха без прибори отбрани парчета месо и цапаха дрехи с мазнина и сос. Както обикновено, Мондауген нямаше желание за работа. Тръгна бавно по застлани в пурпурночервено и окичени с огледала коридори, празни, слабо осветени, некънтящи. Тази вечер той бе леко разтревожен и потиснат, без да може точно да определи защо. Навярно понеже бе започнал да долавя същата безразсъдност в Обсаденото Пиршество на Фопъл, каквато вилнееше в Мюнхен през дните на Фашинга; но без ясна причина, защото тук, в края на краищата, царуваше изобилие, а не депресия, разкош, а не ежедневна борба за живот; и преди всичко, вероятно имаше гърди и бедра за пощипване.

Кой знае как, Мондауген попадна край стаята на Хедвиг. Вратата бе отворена. Тя седеше пред тоалетката и се гримираше.

— Влез — покани го Хедвиг. — Не се хили там от коридора.

— Очичките ти са изписани тъй старомодно!

— Хер Фопъл нареди на всички дами да бъдат облечени и гримирани по модата от 1904 година. — И се изкиска. — В 1904 година аз дори не съм била родена, тъй че всъщност не би трябвало да нося нищо. — Въздишка. — Но, след като положих достатъчно усилия да си изскубя веждите, за да изглеждам точно като Дитрих269… Сега трябва да ги изрисувам отново, като красиви тъмни крила, заострени в краищата. Толкова много грим! — Тя се нацупи. — Курт, дано никой не разбие сърцето ми, защото сълзите ужасно ще загрозят тези старомодни очи.

— О, значи ти имаш сърце.

— Моля те, Курт, казах да не ме разплакваш. Ела. Можеш да ми помогнеш да си наглася косата.

вернуться

269

Мария Магдалена фон Лош (1901–1992) с псевдоним Марлене Дитрих — американска киноактриса и естрадна певица, германка по рождение. Прославя се във филмите на режисьора Йозеф фон Щернберг („Синият ангел“ (1930); „Мароко“ (1931); „Русата Венера“ (1932) и др.). Обикновено играела роли на загадъчни, чувствени жени.

1 ... 123 124 125 126 127 128 129 130 131 ... 261
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)