Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Необичайният й растеж означаваше, че Асара непрекъснато трябваше да се мести, докато научаваше суровите уроци на живота; ала тя се оказа добра и внимателна ученичка, поради което успя да избегне съдбата на повечето Различни. Гледаше да стои далеч от Чаросплетниците и от омразата на тези около тях, докато усъвършенства уменията си до такава степен, че да прикрива добре състоянието си.
С течение на времето се изпълваше с все повече горчивина и негодувание. Ровеше се в миналото си и откриваше само разпокъсани фрагменти, никой от които не я задоволяваше. Най-накрая се отказа. И въпреки всичко не можа да се избави от това чувство — дори и сега, осемдесет жътви след раждането си, то продължаваше да я гризе. Тя бе празна отвътре. Не беше нищо повече от един кух огледален образ, отразяващ представите на другите хора за красотата, ала под бляскавата фасада нямаше нищо. Една празнота, която засмукваше животи, ала никога не се запълваше. Тя я караше да се храни със съществата, които имитираше, отчаяно жадувайки светлината им като нощна пеперуда, привлечена от свещ. Тя бе само един образ, един паразит… всичко друго, само не и човешка личност.
Годините й бяха дали възможността да променя както убежденията си, така и облика си. Бе прекарала известно време като мъж, преди да реши, че това не й подхожда особено. Опита се да потисне чудовищния си глад и да се освободи от него, но в крайна сметка не можа да се отърве от убедеността, че човешките същества са досущ като някакъв добитък, само дето бяха по-непредсказуеми. Останалите бяха опасни за нея — Чаросплетниците и благородниците жадуваха смъртта й, понеже тя представляваше заплаха за тях. Не, тя не дължеше на човечеството никакви услуги и макар че все още изпитваше някакво подобие на чувство за вина и разкаяние, когато пожертваше някой особено хубав живот заради глада си, се чувстваше по-скоро като непослушно дете, счупило нарочно красива ваза.
Всички промени обаче водеха до една и съща скука и празнота. Ето защо в момента си седеше съвсем самичка в стаята си в Чайм и се чудеше кога ли ще му дойде краят.
Асара се събуди около десет сутринта, миг преди на вратата й да се почука. Тя се облече набързо и отвори.
На прага стоеше собственикът на странноприемницата — мършав, прошарен, жилав мъж с два-три зъба в устата си. Жената веднага отмести поглед от него, насочвайки го към фигурата в съседство. Очите им се срещнаха и човекът отсреща се усмихна едва-едва, като че ли това изясняваше цялата история, която трябваше да разкаже.
Кайку.
— Туй момиче ви търсеше — каза собственикът. — Разпитваше из целия въртълък.
Кайку пристъпи в помещението. Изглеждаше двойно по-слаба в сравнение с онзи момент от преди три седмици, когато предприеха планинското си пътуване. Асара я прегърна внимателно; имаше чувството, че може да я прекърши с голи ръце — момичето бе станало кожа и кости.
— Донеси ни храна — нареди тя на собственика. — Месо, риба.
— Значи и тя ще остане в тази стая, тъй ли? — попита той с известно неодобрение в гласа.
— Да — беше категорична Асара. — Ще остане.
Когато се обърна към девойката, тя вече се бе проснала на леглото, потънала в дълбок сън.
Останаха в стаята през следващите три дни. През по-голямата част от това време Кайку спа, а Асара я наглеждаше. Момичето сякаш се бе затворило в себе си, а щом погледна очите й, жената разбра, че изпитанията й не са имали само физически характер. През първия ден девойката почти не си отвори устата, а на втория говори съвсем малко. Асара не я насилваше — дори не я попита дали е намерила манастира, или не. Много добре знаеше, че отговорът е утвърдителен. Баща й имаше същото изражение, когато се бе върнал в дома си в Гората на Юна, малко преди нападението на шин-шините. Жената реши просто да изчака, докато момичето не се възстанови, а междувременно щеше да бди да не й се случи нещо лошо.