Вещерите от Сарамир

Нямаше никакви спомени от детството си. Беше време, когато бе искала да може да се погледне в момента на раждането си, мислейки си, че ако види лицето си — дори и да е сбръчканото, червено, топчесто лице на новородено бебе — ще може да установи самоличността си, да има първообраза на всичките си по-сетнешни индивидуалности. Това обаче бяха само фантазии. Пък и тя подозираше, че онова, което щеше да види, нямаше изобщо да й хареса.

Майка й бе умряла, докато беше бременна с нея. През ранните си години, когато се бе нагърбила със самотната мисия да научи повече за себе си, бе открила мястото, където се беше родила. Там чу за някаква жена, която забременяла и само след три месеца излиняла до смърт. Коремът й обаче бил толкова подут, че когато селските доктори го отворили, намерили вътре пораснало бебе. Асара нямаше никакви съмнения, че това е била тя. Тя бе изсмукала живота на майка си още докато се бе намирала в утробата й.

Никой не знаеше какво се бе случило с бебето. Може би го бяха дали на нечие семейство, а може би беше изчезнало безследно. Бе извънредно трудно да проследи собствените си стъпки, след като на всяко ново място тя се превръщаше в различен човек.

Спомняше си няколко майки и татковци, които я бяха взимали да се грижат за нея. Тя просто бе неустоима за тях. Преизпълнена с типично детското желание да се хареса, Асара несъзнателно се променяше постепенно, ден след ден, така че да прилегне на представата на родителите си за идеалното дете. Тя ги омагьосваше, като изпълняваше най-съкровените желания на сърцето им. Обаче винаги, рано или късно, наставаше време да си тръгва. Когато някой роднина забележеше драстичните промени, които бяха незабележими за родителите, ала не и за човек, който не беше виждал детето от година; когато ненаситният й глад отнемеше прекалено много животи; когато хората започваха да си задават въпроса откъде всъщност беше дошла — тогава трябваше да си замине, оставяйки единствено спомена за необичайната болест, позната като Спящата смърт, след себе си. Тя се проявяваше рядко и имаше произволен характер, както и не оставяше никакви следи по тялото на жертвата. Като че ли и животът на близките й ги напускаше с изчезването й.

Растеше бързо. Когато стана на шест жътви, зловещият й глад се прояви за първи път и инстинктът я научи как да го задоволи, по същия начин, по който подтиква бебетата да търсят майчината гръд или по-възрастните — да се целуват. Дори на тази крехка възраст Асара бе изключително интелигентна и винаги беше много предпазлива, макар че имаше и случаи, в които за малко да я хванат. Когато беше по-млада, гладът й бе много по-силен, защото й трябваше енергия както за промяна, така и за растеж. На тринадесет жътви вече имаше тялото и съзнанието на момиче на осемнадесет жътви. В онези дни сякаш поглъщаше и нещо друго от жертвите си — късчета от натрупания опит и знания, благодарение на които съзнанието й не изоставаше от тялото й. Тя изгуби безвъзвратно тази способност с отминаването на детството — това се оказа една от онези цени, които всеки човек трябва да плати, за да порасне.