Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Господарю — каза Ла Валиер, отстранявайки се внимателно от краля, който все повече се приближаваше към нея, — бурята като че ли утихва, дъждът спря.
В същото време, докато бедното момиче се опитваше да укроти сърцето си, проявяващо твърде голяма готовност да се подчини на желанието на краля, бурята се погрижи да ги опровергае. Гората се озари от синя мълния с фантастичен блясък и удар на гръмотевица, напомнящ артилерийски залп, се раздаде над самата глава на краля и Ла Валиер, сякаш височината на гостоприемния дъб я беше привлякла.
Младото момиче извика изплашено.
Кралят с едната си ръка я притисна към сърцето си, а другата протегна над главата й, сякаш я защитаваше от удара на мълнията.
Няколко минути цареше тишина, по време на която тази очарователна двойка, като всичко младо и изпълнено с любов, замря неподвижно. Фуке и Арамис също застинаха в съзерцание.
— О, господарю! — прошепна Ла Валиер. — Чувате ли?
Тя склони глава на рамото му.
— Да — каза кралят, — нали виждате, че бурята не утихва.
— Господарю, това е предупреждение. Кралят се усмихна.
— Господарю, това беше глас божи, който ни заплашва с наказание.
— Нека — отвърна кралят. — Аз приемам тази гръмотевица като предупреждение и дори като заплаха, но само в случай че през следващите пет минути се повтори със същата сила. В противен случай позволете ми да мисля, че бурята е само буря и нищо повече.
Кралят повдигна глава, сякаш предизвикваше небето. Но то, изглежда, беше влязло в сговор с Людовик, защото в продължение на пет минути след гръмотевицата, която изплаши влюбените, не се чу никакъв звук, освен от падащите капки. Когато гръмотевицата се обади отново, нейният звук беше далеч по-тих, сякаш през последните пет минути бурята, подгонена от поривите на вятъра, се беше изместила на десетки левги оттук.
— Е, какво, Луиза — прошепна кралят, — още ли ще ме плашите с гнева на небесата? Ако непременно търсите предзнаменование в мълнията, нима още мислите, че тя носи нещастие?
Младото момиче вдигна глава. В същото време дъждът нахлу през листата и заструи по лицето на краля.
— О, господарю, господарю! — извика Луиза с израз на непреодолим страх, който развълнува краля до дъното на душата му. — Нима заради мен ваше величество остава с непокрита глава под проливния дъжд? Но аз съм само едно обикновено момиче!
— Вие сте моето божество — отвърна кралят, — което изгони бурята. Вие сте богиня, която връща слънцето и топлината!
В същия момент блесна слънчев лъч и падащите от дърветата капки заблестяха като брилянти.
— Господарю — отвърна почти победената Ла Валиер, правеща последно усилие. — Господарю, още веднъж ви моля да помислите за неприятностите, които ваше величество ще изтърпи заради мен. Боже мой, в тази минута вас ви викат, вас ви търсят. Кралицата сигурно се безпокои, а принцесата… О, принцесата… — извика с ужас младото момиче.
Тези думи направиха необходимото впечатление на краля. Той трепна и пусна Ла Валиер, която държеше в прегръдките си до тази минута.
— Принцесата ли казахте?
— Да, принцесата. Тя също ревнува! — многозначително каза Ла Валиер.
Нейните срамежливи и целомъдрено наведени очи най-после се решиха въпросително да погледнат към краля.
— Но на мен ми се струва, че принцесата — възрази Людовик, правейки усилие над себе си, — няма никакво право…
— Уви! — прошепна Ла Валиер.
— Нима? — каза кралят почти с упрек. — И вие считате, че сестра може да ревнува брат си?
— Господарю, аз не смея да поглеждам в тайните кътчета на вашето сърце!
— Нима вярвате на това? — възкликна кралят.
— Да, господарю, и мисля, че принцесата ревнува! — твърдо каза Ла Валиер.
— Боже мой — обезпокои се кралят. — Нима нейното отношение към вас ви дава повод за такива подозрения? Принцесата се отнесе с вас зле и вие го приписвате на ревност, така ли?
— Не, господарю, в нейните очи аз означавам толкова малко!
— Но ако е така… — енергично произнесе Людовик.
— Господарю — прекъсна го Ла Валиер, — дъждът спря и, изглежда, идват насам.
Забравяйки всякакъв етикет, тя хвана краля за ръка.
— Какво от това, госпожице, нека дойдат. Кой ще се осмели да каже, че има нещо лошо в това, че съм бил в обществото на госпожица Дьо ла Валиер?
— Смилете се, господарю! Всички ще решат, че е странно кралят така да се е намокрил заради мен.
— Аз само изпълних дълга си на благородник и тежко и горко на този, който се забрави и започне да осъжда поведението на своя крал.