Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Казвайки това, Фуке се опита да разтвори с бастунчето си гъстата зеленина, която скриваше от тях пътя.
Арамис погледна заедно с него в образувалия се процеп.
— Жена! — възкликна той.
— Мъж! — каза Фуке.
— Ла Валиер!
— Кралят!
— Охо! — възкликна Арамис. — Нима и кралят знае вашата пещера? Това не ме учудва. Той има достатъчно добри отношения с нимфите на Фонтенбло.
— Не е беда! — отвърна Фуке. — Да влезем там. Ако кралят не знае къде се намира, само ще наблюдаваме какво ще стане. Ако пък знае, тъй като пещерата има два изхода, когато той влезе през единия, ние ще излезем през другия.
— А далеч ли е още? — попита Арамис. — Дъждът вече прониква през листата.
— Вече стигнахме.
Фуке разгърна клоните и пред тях се появи едва забележим отвор, напълно покрит с бръшлян. Суперинтендантът показваше пътя. Арамис вървеше след него. Влизайки в пещерата, той се огледа.
— Внимавайте, те също се движат в тази посока!
— В такъв случай да им отстъпим място — усмихна се Фуке и дръпна Арамис за наметалото. — Не мисля, че кралят познава моята пещера.
— Действително — каза Арамис, — те търсят нещо. Изглежда, че им е нужно някакво клонесто дърво, това е всичко.
Арамис не грешеше. Кралят гледаше нагоре, а не около себе си.
Той държеше Ла Валиер под ръка. Девойката се плъзгаше по влажната трева. Людовик се огледа по-внимателно и забелязвайки огромен клонест дъб, насочи Ла Валиер към него. Бедното момиче се оглеждаше на всички страни, сякаш се боеше и искаше някой да ги забележи или просто да има до тях нечие присъствие.
Кралят я доведе до ствола на дървото, под което беше съвършено сухо, сякаш никакъв дъжд не е валял. Той застана до нея със свалена шапка. Няколко минути по-късно капките дъжд започнаха да си пробиват път през листата и да падат върху главата на краля, но той не ги забелязваше.
— Господарю — прошепна Ла Валиер, сочейки шапката му. Кралят се поклони и решително отказа да я сложи.
— Това е изключително удобен случай да им предложим нашето място — прошепна Фуке на ухото на Арамис.
— Това е изключително удобен случай да ги подслушаме, без да пропуснем нито дума от това, което те ще кажат — прошепна в отговор епископът.
Двамата замълчаха, тъй като гласът на краля ясно достигаше до тях.
— Боже мой, госпожице — каза кралят, — виждам, или по-точно, отгатвам вашето безпокойство. Повярвайте ми, искрено съжалявам, че ви отделих от останалото общество и заради мен можете да се намокрите. Но вие вече сте мокра, може би вече ви е студено?
— Не, господарю.
— Но вие треперите!
— Господарю, аз се страхувам, че в момента, когато всички са се събрали, моето отсъствие може да бъде зле изтълкувано.
— С удоволствие бих ви предложил да се върнем при каретите, госпожице, но погледнете и чуйте: може ли сега да се върви нанякъде.
Действително, гръмотевиците следваха една подир друга и дъждът се лееше на потоци.
— Освен това — продължаваше кралят — никой не би посмял да каже за вас нещо лошо. Вие сте в компанията на френския крал, което ще рече, с първия благородник на кралството.
— Разбирам ви, господарю — отвърна Ла Валиер, — за мен това е велика чест, но аз не се страхувам за себе си.
— А за кого тогава?
— За вас, господарю.
— За мен ли, госпожице? — усмихна се кралят. — Не ви разбирам.
— Нима ваше височество е забравил какво се случи снощи при нейно височество?
— Не говорете за това, моля ви, или по-добре ми позволете още веднъж да ви благодаря за вашето писмо и…
— Господарю — прекъсна го Ла Валиер, — вали, а ваше величество е без шапка.
— Моля ви да не се безпокоите за мен. Аз се страхувам, че вие може да се намокрите.
— О, аз съм селянка — отвърна с усмивка Ла Валиер. — Свикнала съм да тичам по ливадите около Лоара и по градините в Блоа във всяко годишно време. Що се отнася до моя тоалет — добави тя, поглеждайки към своята скромна муселинова рокля, — то ваше величество вижда, че за него няма какво да се страхувам.
— Действително, госпожице, неведнъж съм забелязвал, че вие дължите всичко на самата себе си, а не на облеклото. Вие не сте кокетка. За мен това е голямо достойнство.
— Господарю, не ме правете по-добра, отколкото съм в действителност. Просто кажете: вие не можете да бъдете кокетка.
— Защо?
— Защото аз не съм богата — усмихна се Ла Валиер.
— Значи вие признавате, че обичате красивите неща? — живо възкликна кралят.
— Господарю, намирам красиво само това, което е достъпно за мен, другото…