Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Другото ви е безразлично.
— Другото ми е чуждо, тъй като е недостижимо.
— А аз намирам, госпожице — каза кралят, — че вие не заемате при моя двор положението, което ви се полага. Аз действително твърде малко съм осведомен за заслугите на вашето семейство. Моят дядо се е отнесъл твърде пренебрежително към вашите родственици.
— О, не, господарю! Негово кралско височество херцог Орлеански винаги е бил благосклонен към моя втори баща господин Дьо Сен Реми. Нашите услуги са били скромни и за тях ние напълно сме възнаградени. Не на всеки е дадено щастието да служи бляскаво на краля. Аз, разбира се, не се съмнявам, че ако би се представил случай, моите родственици не биха се спрели пред нищо, но за съжаление, не сме имали това щастие.
— Кралете са длъжни да поправят несправедливостта, госпожице — отвърна кралят, — и аз с удоволствие взимам върху себе си това задължение към вас.
— Не, господарю — живо възкликна Ла Валиер, — оставете всичко както си е.
— Как така, госпожице? Вие се отказвате от това, което аз искам и съм длъжен да направя за вас!
— Всичко, което бих искала, господарю, беше направено за мен в деня, в който бях удостоена с честта да бъда приета в двора на принцесата.
— Но ако вие отказвате внимание към себе си, приемете поне за вашите родственици знака на моята признателност.
— Господарю, вашите великодушни намерения ме плашат, тъй като ваше величество със своята благосклонност веднага ще създаде завистници на моите близки, а на себе си — нови врагове. Оставете ме, господарю, в забрава. Нека моите чувства към вас останат светли и безкористни.
— Но това е учудващо! — възкликна кралят.
— Интересно — прошепна Арамис на ухото на Фуке. — Кралят не е свикнал с такива думи.
— А какво ще стане, ако тя отговори по същия начин и на моето писмо? — прошепна на свой ред Фуке.
— Нека не бързаме, да изчакаме края — отвърна Арамис.
— Освен това, драги Дербле — добави суперинтендантът, който беше достатъчно зле разположен, за да повярва в искреността на чувствата, изразени от Ла Валиер, — понякога е доста изгодно да изглеждаш безкористен в очите на краля.
— Точно това си помислих и аз — отвърна Арамис. — Да послушаме какво ще стане по-нататък.
Кралят се приближи плътно до Ла Валиер и вдигна над главата й шапката си, тъй като проникващият през листата дъжд ставаше по-силен.
Ла Валиер погледна със своите прекрасни очи пазещата я от дъжда кралска шапка, поклати глава и въздъхна.
— Боже мой! — каза кралят. — Каква печална мисъл може да проникне във вашето сърце, когато аз го защитавам със своето собствено сърце.
— Ще ви отговоря, господарю. Вече засягах този въпрос, толкова деликатен за момиче на моите години. Но ваше величество ми заповяда да мълча. Господарю, вие не принадлежите на себе си. Вие сте женен и чувството, което би ви отдалечило от кралицата и приближило към мен, ще се превърне в източник на дълбоко огорчение за нея.
Кралят се опита да прекъсне Ла Валиер, но тя продължи с умоляващ жест:
— Кралицата ви обича нежно, тя следи всяка крачка на ваше величество, която ви отдалечава от нея. На нея й е подарено щастието да срещне един прекрасен съпруг, и тя със сълзи се моли на небето да й го запази. Кралицата е ревнива към най-малкия жест на сърцето ви.
Кралят отново искаше да каже нещо, но Ла Валиер отново решително го спря:
— Нима не е престъпление при тази нежна и благородна любов да се дава на кралицата повод за ревност? Простете ми тези думи, господарю. Боже мой, аз знам, че е невъзможно, или по-точно, трябва да бъде невъзможно най-великата в света кралица да ревнува от едно толкова обикновено момиче като мен. Но тя е жена и както при всяка жена, сърцето й може да се отвори за подозрения, които могат да й бъдат внушени от думите на лоши хора. В името на небето, господарю, не ми отделяйте толкова много внимание! Аз не го заслужавам.
— Нима, госпожице — извика кралят, — вие не разбирате, че говорейки по този начин, превръщате моето уважение към вас в преклонение?
— Господарю, вие приписвате на моите думи значение, което те нямат. Вие ме мислите за по-добра, отколкото съм. Смилете се над мен, господарю! Ако не знаех, че кралят е най-великодушният човек в цяла Франция, бих помислила, че ваше величество иска да ми се присмее…
— Разбира се, вие не мислите така! — възкликна Людовик.
— Господарю, ще бъда принудена да мисля така, ако ваше величество говори с мен по този начин.
— Значи аз съм най-нещастният крал в целия християнски свят — реши Людовик с неподправена тъга, — ако не мога да внуша доверие към своите думи на жената, която обичам повече от всичко на света и която разбива сърцето ми, като отказва да повярва в моята любов.