Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Слизайки от каретата, принцесата видя до себе си граф Дьо Гиш, който веднага й предложи услугите си.
Принцът, възхитен от вчерашното си къпане, обяви, че отива към реката, и като освободи Дьо Гиш, остана в замъка с Лоарен и Маникан. Ревността му се беше изпарила. Затова напразно го търсеха из кортежа. Впрочем той рядко взимаше участие в масовите развлечения, така че неговото отсъствие донесе по-скоро облекчение, отколкото разочарование.
По примера на принцесата и кралицата всеки си намери развлечение по свой вкус.
Както вече казахме, кралят се намираше до каретата, в която седеше Ла Валиер. Скачайки от коня след спирането на каретата, той й предложи ръката си. Монтале и Дьо Тоне-Шарант веднага се отдалечиха, първата от скромност, а втората от користни съображения. Едната искаше да се хареса на краля, а другата — да го раздразни.
В последния половин час природата също взе своето решение. Висящата във въздуха мараня малко по малко се сгъсти на запад и после, увлечена от въздушния поток, започна бавно и застрашително да се приближава.
Бурята се чувстваше, но тъй като кралят не я забелязваше, никой не се осмеляваше да я види.
Разходката продължаваше. Някои от придворните вдигаха от време на време глава към небето. По-страхливите се държаха близо до каретите, където се надяваха да се скрият в случай на буря.
Останалата част от придворните, виждайки, че кралят смело навлиза в гората, пое след него.
Забелязвайки това, той взе под ръка Ла Валиер и я поведе по странична пътека, където никой не се осмели да го последва.
Глава четиридесет и трета
ДЪЖДЪТ
В същата посока, в която тръгнаха Ла Валиер и кралят, но не по пътеката, а направо през гората, крачеха двама души, съвършено равнодушни към приближаващата буря. Вървяха с наведени глави, сякаш обмисляха нещо сериозно. Не виждаха нито Дьо Гиш, нито принцесата, нито краля, нито пък Ла Валиер.
Изведнъж мълния озари въздуха и се раздаде далечен, глух гръм.
— Аха — вдигайки глава, забеляза единият от спътниците, — започва буря. Дали да не се върнем в каретата, драги Дербле?
Арамис вдигна глава към небето:
— Е, няма защо да бързаме. Значи мислите, Че вчерашното ви писмо е стигнало до адресата.
— Уверен съм в това.
— На кого поръчахте да го занесе?
— На един мой проверен слуга, както вече имах честта да ви съобщя.
— Получихте ли отговор?
— Още не съм го видял. Вероятно тя е дежурила при принцесата и го е накарала да чака. Трябваше да тръгваме и аз не го дочаках. Затова не ми е известно какво е станало там.
— Видяхте ли краля преди тръгването?
— Да.
— Как ви се стори той?
— Безупречен или безчестен в зависимост от това, дали в момента е говорел истината или лицемерил.
— Празникът?
— След месец.
— Самопокани ли се?
— Толкова настойчиво, че не мога да не усетя пръста на Колбер.
— Аз мисля същото.
— Нощта успя ли да разсее илюзиите ви?
— Какви илюзии?
— Относно помощта, която можете да ми окажете в този случай.
— Не. Цялата нощ писах и всички разпореждания са дадени.
— Празникът ще ми струва няколко милиона. Не забравяйте това!
— Аз давам шест… За всеки случай намерете два или три…
— Вие сте магьосник, драги Дербле!
Арамис се усмихна.
— Но след като разпилявате милиони — попита Фуке с тревога в гласа, — защо преди няколко дни не дадохте петдесетте хиляди на Безмо?
— Защото преди няколко дни бях беден като Йов.
— А днес?
— Днес съм по-богат от краля.
— Отлично — кимна Фуке, — аз умея да се ориентирам в хората. Знам, че не сте способен да нарушите думата си. Вашата тайна да си остане у вас и повече да не говорим за това.
В този момент се чу глух тътен, който се превърна в силен гръм.
— Охо! — възкликна Фуке. — Казах ли ви!
Действително небето сякаш се разтвори и едри капки дъжд заудряха по листата.
— Да се върнем при каретата — предложи Арамис.
— Няма да успеем…
— Все още можем да стигнем, преди водата да е прокапала през листата.
— По-добре да се скрием в някоя пещера.
— Това е добро като идея, но откъде пещера?
— Има, и то само на десет крачки от тук.
— Колко сте щастлив, че имате такава памет — възкликна Арамис. — А не се ли боите, че кочияшът, като не ви види, че сме тръгнали по обиколен маршрут, и ще тръгне след каретите на придворните?
— Не, не се боя. Ако оставя някъде кочияша и екипажа, те ще се помръднат само ако кралят специално им заповяда, а това не е много сигурно. Но струва ми се, че не само ние сме влезли толкова навътре. Чувам някакви гласове.