Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Виждам, госпожице, че сте толкова великодушна, колкото и умна, и във вашите очи аз чета исканата от мен прошка. Но ми е малко да ми простите с думи, затова ви предупреждавам, че трябва да ми простят вашето сърце и ум!
— Кълна ви се, господине — обърка се Ла Валиер, — никак не ви разбирам.
— Тази нова проява на вашата деликатност ме очарова — отвърна Фуке — и виждам, че вие не искате да ме карате да се червя.
— Да се червите? Да се червите пред мен? Но кажете ми защо?
— Нима греша — попита Фуке — и моята постъпка, за щастие, не ви е оскърбила?
Ла Валиер сви рамене.
— Едно е сигурно, господине, вие говорите със загадки и аз видимо съм твърде невежа, за да ги разбера.
— Добре, няма да настоявам. Моля ви само за едно: кажете ми, че мога да разчитам на вашето пълно и безусловно опрощаване.
— Господине — каза Ла Валиер, която започваше да става нетърпелива, — мога да ви кажа само едно и се надявам, че то ще ви удовлетвори. Ако знаех каква е вашата вина пред мен, щях да ви простя. А още повече, като не я знам…
Фуке прехапа устни, както обикновено правеше Арамис.
— Значи — продължи той — мога да се надявам, че независимо от случилото се ние ще останем в добри отношения и вие любезно се съгласявате да приемете моето уважение и приятелство.
На Луиза се стори, че започва да разбира нещо.
„О — помисли си тя, — не бих могла да повярвам, че господин Фуке толкова жадно ще търси източници на новоизявена благосклонност.“
А на глас каза:
— Вашето приятелство, господине? Вие ми предлагате вашето приятелство? Наистина това за мен е голяма чест и вие сте прекалено любезен.
— Аз знам, госпожице — отвърна Фуке, — че дружбата на господаря може да се покаже по-блестяща и по-желана, отколкото приятелството на слугата, но мога да ви уверя, че слугата също може да се окаже толкова предан, верен и напълно безкористен.
Ла Валиер се поклони. Действително в гласа на суперинтенданта звучаха искреност и неподправена преданост. Тя протегна ръката си на Фуке и се усмихна:
— Аз ви вярвам!
— В такъв случай — добави той — моля ви веднага да ми дадете това нещастно писмо!
— Какво писмо?
Фуке още веднъж устреми към нея своя проницателен поглед. Същото наивно и простодушно изражение на лицето.
— След това отричане, госпожице, принуден съм да призная, че вие сте най-деликатното същество, което съм виждал, и аз самият не бих бил честен човек, ако се боях от нещо, идващо от страна на такава великодушна девойка като вас.
— Наистина, господин Фуке, с дълбоко съжаление съм принудена да ви повторя, че наистина нищо не разбирам.
— Значи можете да ми дадете дума, че от мен не сте получавали никакво писмо?
Давам ви дума.
— Добре. Това ми е напълно достатъчно, госпожице. Позволете ми отново да ви уверя в моето най-дълбоко уважение и преданост.
Фуке се поклони и излезе. Той побърза да се върне в дома си, където го чакаше Арамис, а Ла Валиер остана напълно учудена от целия този разговор.
— Е? — попита Арамис, който нетърпеливо очакваше завръщането на суперинтенданта. — Как ви се стори фаворитката на краля?
— Възхитен съм. Тя е умна, сърдечна и внимателна жена.
— Не се ли обиди?
— Ни най-малко. Тя просто не разбра нищо.
— Как не разбра?
— Не разбра, че съм й писал.
— Но вие трябваше да й дадете да разбере, че трябва да върне писмото. Надявам се, че сте го взели?
— Не.
— Но поне уверихте ли се, че го е изгорила?
— Драги ми Дербле, цял час си играя на недомлъвки и тази игра вече ми омръзна, макар че е доста занимателна. Разберете ме: малката се престори, че не ме разбира, отрече получаването на писмото и затова не можеше нито да го върне, нито да го изгори!
— Но какво говорите! — разтревожи се Арамис.
— Казвам, че тя се закле, че не е получавала никакво писмо.
— Но това е прекалено. Вие не настояхте ли?
— Напротив. Дори бях малко невъзпитан.
— Значи тя отрича всичко?
— Да.
— Нито веднъж ли не се издаде?
— Нито веднъж.
— Значи сте оставили писмото си в нейните ръце?
— Какво можех да направя?
— Това е голяма грешка!
— Какво бихте направили на мое място?
— Разбира се, не можете да я принудите, но такова писмо не бива да остава у нея.
— Тази госпожица е много великодушна.
— Ако беше великодушна, щеше да ви върне писмото.
— Повтарям ви: тя е великодушна. Видях го в очите и, а аз имам опит в тези неща!
— Значи мислите, че е искрена?
— От все сърце.
— Тогава ние грешим.
— Как така?
— Мисля, че тя действително не е получила писмото.
— Как така? И вие мислите…
— Предполагам, че по неизвестни за нас причини вашият човек не е дал писмото.