Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Наистина в този момент се показаха няколко придворни, които с любопитство оглеждаха гората. След като забелязаха краля и Ла Валиер, те явно решиха, че са намерили това, което им е нужно.
Бяха пратеници на кралицата и на принцесата. Свалиха шапки в знак, че са забелязали негово величество.
Независимо от смущението на Ла Валиер Людовик както преди стоеше в своята нежна, почтителна поза. После, когато всички придворни се събраха на алеята и видяха вниманието, което кралят оказваше на младата девица, оставайки пред нея със свалена шапка по време на бурята, Людовик й предложи ръката си, отвърна с кимване на почтителните поклони на придворните и все така с шапка в ръка я изпрати до каретата.
Бурята беше преминала, но дъждът продължаваше и придворните дами, на които етикетът не им позволяваше да седнат в каретите преди краля, стояха без наметала под този дъжд, от който кралят грижливо защитаваше със своята шапка най-незначителната измежду тях.
Както всички останали, кралицата и принцесата бяха принудени да наблюдават тази преувеличена любезност. Принцесата беше така оживена, че побутна с лакът кралицата:
— Вижте, моля ви се, вижте!
Кралицата беше затворила очи, сякаш главата й се маеше. Тя поднесе ръка към лицето си и седна в каретата. Принцесата я последва.
Кралят яхна коня си и без да оказва никакво предпочитание към някоя от каретите, препусна напред. Върнал се във Фонтенбло, той хвърли поводите на притичалия лакей, продължавайки да бъде замислен и погълнат от своите чувства.
Когато тълпата се отдалечи и шумът от каретите започна да затихва, Арамис и Фуке, сигурни, че никой не ги вижда, излязоха от пещерата и мълчаливо стигнаха до алеята. Епископът сякаш искаше да проникне с поглед в най-гъстото място на гората.
— Господин Фуке — каза той, след като се убеди, че са сами, — трябва на всяка цена да получите обратно вашето писмо до Ла Валиер.
— Няма нищо по-просто — отвърна Фуке, — в случай че слугата още не го е предал.
— Това е необходимо на всяка цена, нали разбирате?
— Да, кралят обича тази девойка. Не мислите ли?
— Да. Но което е по-лошо, и тя го обича страстно.
— Значи сменяме тактиката?
— Без съмнение и без да губим време. Нужно е да се срещнете с Ла Валиер и без да правите опит да спечелите нейната благосклонност, което е невъзможно, да й заявите, че сте най-преданият й слуга и най-верният приятел.
— Така ще направя — отвърна Фуке, — и без всякакво неудоволствие, защото ми се струва, че тази госпожица има златно сърце.
— А може би тя е много ловка! — размишляваше на глас Арамис. — И тогава приятелството с нея става още по-необходимо.
След като помълча известно време, той добави:
— Или аз греша, или тази хлапачка ще подлуди краля. По-бързо в каретата и напред към замъка!
Глава четиридесет и четвърта
ТОБИ
Два часа след като каретата на суперинтенданта тръгна към Фонтенбло със скоростта на облаците, гонени от последните пориви на бурята, Ла Валиер седеше в стаята си по обикновен муселинов пеньоар и довършваше своята закуска на малка мраморна маса.
Внезапно вратата се отвори и лакеят доложи, че господин Фуке иска разрешение да й засвидетелства своето уважение.
Наложи се тя да попита два пъти лакея, тъй като бедното момиче познаваше Фуке само по име и не можеше да разбере какво общо може да има между нея и главнокомандващия финансите.
След неотдавнашната среща беше напълно възможно министърът да идва при нея по поръчение на краля. Ла Валиер се погледна в огледалото, оправи къдриците си и заповяда да го поканят в стаята.
Все пак тя не можеше да сподави вълнението си. Посещението на суперинтенданта не беше обикновено събитие в живота на придворните дами. Той се славеше със своята щедрост, галантност и внимание към дамите и по-често получаваше покани, отколкото молеше за аудиенция. В много домове посещението на суперинтенданта носеше богатство, а в много сърца се зараждаше любов.
Фуке почтително влезе при Ла Валиер и й се представи с това непринудено изящество, което беше отличителна черта на изтъкнатите хора от онази епоха, а в днешно време е нещо съвършено непонятно, дори и на портретите, където тези хора са изобразени като живи.
На церемониалното приветствие на Фуке Ла Валиер отвърна с реверанс на пансионерка, като предложи на суперинтенданта да седне.
Вместо това Фуке се поклони:
— Няма да седна, госпожице, докато не ми простите.
— Но за какво, Боже мой?
Фуке устреми към младото момиче своя проницателен поглед, но видя само най-обикновено учудване.