Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Тоби! — извика той.
— Търсят го, ваша милост — поклони се камердинерът.
— Той трябва да е наблизо. Аз не съм го изпращал никъде.
— Ще го потърся отново, ваша милост. Камердинерът излезе отново. Арамис мълчаливо се разхождаше из стаята.
Фуке започна да звъни така, че можеше да разбуди и мъртвец.
Камердинерът се появи, треперейки цял.
— Ваша милост греши — каза той, без да дочака въпроса на господаря си. — Сигурно сте му дали някакво поръчение, защото е отишъл в конюшнята, оседлал е най-добрия кон и е заминал.
— Заминал? Незабавно го догонете! — извика Фуке.
— Хайде, успокойте се — Арамис го хвана за ръката, — станалото станало.
— Станало?
— Бях уверен в това. Сега да не вдигаме тревога. Ще се ориентираме по-добре и ще вземем мерки.
— В края на краищата — въздъхна Фуке — бедата не е голяма.
— Мислите ли?
— Разбира се. На всеки мъж е позволено да пише любовни писма.
— За мъжа — да, но за поданика… особено когато жената е обичана от краля!
— Приятелю, преди седмица кралят не обичаше Ла Валиер, дори вчера не изпитваше никакви чувства към нея, а писмото е от вчера. Аз не бих могъл да знам за любовта на краля, когато тя не е съществувала.
— Да допуснем, но писмото, за нещастие, е без дата. Това ме безпокои. Ако имаше дата, щях да съм напълно спокоен.
Фуке сви рамене.
— Нима съм под опека и кралят управлява моя ум и желания?
— Вие сте прав — съгласи се Арамис, — да не придаваме на тази работа твърде голямо значение. Освен това… ако нещо ни заплашва, ще съумеем да се защитим.
— Да ни заплашва? — учуди се Фуке. — Нима това мравешко ухапване вие наричате заплаха, която може да застраши живота и положението ми?
— Ах, господин Фуке, мравешкото ухапване може да срази и великан, ако е отровно.
— Нима вашето всемогъщество, за което говорехте неотдавна, вече е рухнало?
— Аз съм всемогъщ, но не съм безсмъртен.
— Все пак, струва ми се, най-важното сега е да намерим Тоби. Не мислите ли?
— Сега вече няма да го хванете — каза Арамис — и ако ви е бил скъп, по-добре си сложете траур!
— Но нали все пак се намира някъде?
— Вие сте прав, моля ви да ми предоставите свобода на действие — отвърна Арамис.
Глава четиридесет и пета
ЧЕТИРИТЕ ШАНСА НА ПРИНЦЕСАТА
Кралицата майка покани при себе си Мария-Терезия. Болната Ана Австрийска погрозняваше и се състаряваше с учудваща бързина, както това става с жените, които са прекарали бурна младост. Към физическите страдания се бяха прибавили мъките от мисълта, че редом с младата красота, ум и власт тя служи само като живо напомняне за миналото.
Съветите на лекаря и жестокото огледало я огорчаваха по-малко, отколкото поведението на придворните, които я напускаха като плъхове, бягащи от трюма на кораба, където започва да прониква вода.
Ана Австрийска беше недоволна от срещите с по-големия си син.
Беше време, когато кралят, чиито чувства бяха по-скоро за пред придворните, отколкото искрени, посещаваше майка си един път сутрин и един път вечер за по един час. Откакто бе взел в свои ръце управлението на държавата, тези визити бяха съкратени до половин час, а сутрешните постепенно се прекратиха съвсем.
Сутрин майката и синът се срещаха на масата, а вечерните посещения бяха заменени със срещи при краля или принцесата, където кралицата отиваше с удоволствие заради синовете си.
Като следствие от това принцесата придоби огромно влияние в двора и при нея се събираше най-блестящото общество.
Ана Австрийска чувстваше това.
Болна, принудена често да седи у дома, тя доста често стигаше до отчаяние, предвиждайки, че скоро ще дойде времето на тъжната и безнадеждна самота.
Тя с ужас си спомняше самотата, на която някога я беше обрекъл кардинал Ришельо, онези непоносими вечери, когато единственото й утешение бяха младостта и красотата, винаги придружавани от надеждата.
Тя реши най-после да покани целия двор при себе си и да привлече принцесата с нейната блестяща свита в тъмните и тъжни стаи, където вдовицата и майка на френския крал беше обречена да утешава винаги разплакалата от самотата съпруга на сина си.
Ана се замисли.
През живота си тя беше скроила много интриги. В онези добри времена, когато в младата й глава се бяха раждали щастливи идеи, до нея винаги беше една приятелка, умееща да подклажда честолюбието й, любовта й, приятелка по-пламенна и честолюбива от нея самата, която искрено я обичаше, голяма рядкост в двора, а сега отдалечена от нея по дребнави съображения.