Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Тогава не циври, ами помогни с веригите. Ще го вържем за стълба и масата с пресата. Проклетата печатарска, преса сигурно тежи поне двеста-двеста и петдесет кила.
— Ами ако се освободи? Ако веригите не го удържат?
Спарки Ландън поклаща глава:
— Тогава не знам.
16.
Скот лежи в постелята с бъдещата си жена и слуша как хотел „Еленови рога“ скрипти и проскърцва под мощните напори на виелицата.
— Е, удържаха го. Поне за три седмици. Ето къде брат ми Пол прекара своята последна Коледа, последната си Нова година, последните три седмици от живота си — в това вонящо мазе. — Отново поклаща глава и тя усеща по кожата си допира на косата му, усеща колко е влажна, направо мокра. Мокра от пот. Пот е избила и по лицето му, но се е смесила със сълзите му.
— Не можеш да си представиш, Лизи, какви бяха тези три седмици… Особено когато татко отиваше на работа и вкъщи оставахме само аз и той… аз и то…
— Баща ти е ходел на работа?
— Трябваше да ядем, нали така? И да платим горивото за котела, защото така и не успяхме да се стоплим с дърва, колкото и да се опитвахме… Преди всичко обаче не можехме да си позволим у хората да възникнат подозрения. Татко ми обясни всичко.
„Бас държа, че ти е обяснил“ — мисли си Лизи, но не казва нищо.
— Предложих на татко да го пореже и да пусне лошата кръв, както правеше преди, но баща ми отвърна, че това няма да помогне, тъй като лошата кръв вече била проникнала в мозъка му. И аз знаех, че е така. Това същество още можеше да мисли, но едва-едва. Когато татко отиваше на работа, то ме викаше. Казваше, че ми е приготвило бум, страхотен бум и накрая ме очаква шоколадче и бутилка „Роял Краун“. Понякога даже говореше с интонацията на Пол и аз отивах до вратата на мазето и го слушах, въпреки че знаех колко е опасно.
Татко ми беше казал, че е опасно, беше ми казал да не слушам и винаги да стоя далеч от мазето, когато него го няма… Да си запушвам с пръсти ушите, да казвам молитви на висок глас или да крещя: „Проклет да бъдеш, проклет да бъдеш и ти, и коня, с който си дошъл“, защото и виковете, и молитвите се свеждали до едно и също нещо и най-малкото щели да попречат да слушам онова същество. Татко ми каза, че Пол вече го няма и че в мазето има само един бум-дявол от Страната на кръвните буми, и добави:
„Дяволът може да те омагьоса, Скут, и никой не знае това по-добре от Ландънови. И Ландро преди тях. Първо омагьосва мозъка ти, а после ти изпива сърцето.“
Най-често се подчинявах, ала понякога се приближавах до вратата на мазето и се вслушвах… като си внушавах, че вътре е Пол…, защото го обичах и исках да се върне, а не, защото наистина го вярвах… и никога не издърпах резето…
Дълга, дълга пауза. Тежките му коси пълзят по шията и гърдите й и накрая той казва неохотно с тъничко детско гласче:
— Е, веднъж го направих…, но не отворих вратата… никога не съм отварял тази врата, преди татко да се върне от работа, а когато той си беше вкъщи, съществото само крещеше, дрънкаше с веригите и понякога бухаше като сова. Понякога баща ми също бухаше в отговор. Беше нещо като шега — баща ми бухаше от кухнята, а съществото — от мазето, и аз умирах от страх, понеже ми се струваше, че и двамата са откачили… откачили са и разговарят като зимни сови… Помня, че си казвах: „Само един остана, и това съм аз. Само мен лошата кръв не е ударила в главата, а дори нямам единайсет години… Какво ли ще си помислят хората, ако отида в «Мюли» и им разкажа всичко?“ Обаче нямаше никакъв смисъл да ходя в „Мюли“, понеже ако си беше вкъщи, татко щеше да тръгне подире ми и да ме върне. А пък ако го нямаше… хората щяха да дойдат с мен в къщата и да убият брат ми… а мен да изпратят в приют… Баща ми казваше, че ако него го няма, ще изпратят двама ни с Пол в приют, където защипват с щипка пишката ти, ако се подмокриш в леглото… а големите деца… нощем те карат да им смучеш пишките…
Той замлъкна разтреперан, впримчен между настоящето, където е сега, и миналото, където е бил. Зад стените на „Еленови рога“ вятърът вие, а сградата стене. Иска й се да вярва, че онова, което й разказва, не може да е истина — че е някаква ярка и чудовищна детска халюцинация, — но знае, че всичко е вярно. Всяка ужасна дума. Когато Скот нарушава мълчанието, Лизи чува как той се опитва да се избави от детските интонации, как се опитва да възвърне своето зряло „аз“.
— В психиатричните клиники има хора — най-често пациенти, претърпели сериозни увреждания на предните мозъчни дялове, — които регресират до животинско състояние. Чел съм за това. Процесът обикновено е дълъг — няколко години, че и повече. Онова, което се случи с брат ми, настъпи мигновено. И след като се случи, след като границата вече бе премината…