Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
А същевременно имаше хора — и тя го знаеше, — които можеха да получат транспорт във всеки един момент, сякаш чрез някаква мистична тайна, сякаш по добрата воля на някаква сила, която не биваше да се поставя под въпрос или да се обяснява. Това бяха хората, на чиито отношения с Къфи Мийгс се гледаше като на някакво непознаваемо, мистично вероучение, което наказва наблюдателя само заради греха, че е погледнал, така че хората държаха очите си затворени, уплашени не от невежеството си, а от знанието. Знаеше, че сделките се правят, когато тези хора продадат една стока, наречена „транспортни връзки“ — термин, който всички разбираха, но никой не смееше да определи точно. Това бяха хората със специалните извънредни влакове, хората, които можеха да отменят редовните й влакове по разписание и да ги изпратят до всяка точка на континента, която им хрумнеше да дамгосат с вуду печата си — печат, който изместваше всеки договор, собственост, всяка справедливост, разум и живот, печат, който оповестяваше, че „общественото благоденствие“ изисква непосредственото спасяване на точно тази точка. Това бяха хората, които изпращаха влакове в помощ на братята Смадър и техните грейпфрути в Аризона, в помощ на фабрика във Флорида, която произвеждаше флипери, в помощ на ферма за коне в Кентъки, в помощ на „Асошиейтед стийл“ на Орън Бойл.
Това бяха хората, които сключваха сделки с отчаяни индустриалци за транспорт на стоките, събиращи прах в складовете им, или — ако не получеха процента, който искаха — сключваха сделки да купят стоките, след като фабриката затвори, при разпродажбата след банкрута, на една десета от цената, и да ги изпратят по най-бързия начин с внезапно появили се товарни вагони към пазари, където други подобни търговци чакаха мършата. Това бяха хората, които кръжаха над фабриките и чакаха последния дъх на някоя пещ, за да налетят върху оборудването и изоставените площадки, върху изоставените коловози, върху товарните влакове с недоставени стоки — те бяха нов биологичен вид, бизнесмени — улични бандити, които оставаха в даден бизнес само за по една сделка, които нямаха ведомости за заплати, нямаха задължения, имоти, оборудване, чийто единствен актив и единствена инвестиция беше стоката, наречена „приятелство“ Това бяха хората, които се описваха в официалните речи като „прогресивните бизнесмени на нашата динамична епоха“, но които хората наричаха „връзкарчетата“ — видът включваше много породи: „транспортни връзкари“, „стоманени връзкари“, „петролни връзкари“, „връзкари за вдигане на заплатите“, „връзкари за спиране на присъди“ — хора, които бяха динамични, които се стрелкаха насам-натам из страната, когато никой друг не можеше да мръдне, хора, които бяха активни и безмозъчни, но активни не като животни, а като нещо, което се храни, расте и движи, черпейки сили от неподвижни трупове.
Знаеше, че могат да се изкарат пари от железопътния бизнес, знаеше и кой ги изкарва. Къфи Мийгс продаваше влакове, както и последните запаси на железопътната компания, всеки път щом можеше да нагласи сделка, която не може да се разкрие или докаже. Той продаваше релси на железопътни компании в Гватемала или на фирми за дрезини в Канада, продаваше кабели на производители на грамофони, продаваше траверси за гориво на скъпи хотели.
Има ли значение, мислеше си тя, гледайки картата, кой точно червей коя част от трупа е изял — дали червеят беше от тези, които се тъпчеха, или от тези, които даваха храна на другите червеи? Докато живата плът беше плячка за поглъщане, имаше ли значение чии стомаси е напълнила? Нямаше начин да се разбере кое опустошение беше деяние на хуманитаристите и кое — на откровените бандити. Нямаше начин да се разбере кои грабежи бяха подтиквани от страстта към благотворителност на хора като Лоусън и кои — от лакомията на хора като Къфи Мийгс, нямаше начин да се прецени кои градове са били пожертвани, за да отложат със седмица гладната смърт на други, и кои — за да доставят яхти за връзкарите. Имаше ли значение? И двете кражби си приличаха и като факт, и като дух, и двете бяха нужда, а нуждата беше единственото право на собственост, и двете бяха в стриктно съответствие с един и същ морален кодекс. И двете разглеждаха жертвоприношението на човека като необходимо, и двете го постигаха. Нямаше начин дори да се различи кои са канибалите и кои — жертвите: населението, което получаваше като справедлива придобивка конфискуваните дрехи или гориво от града на изток от тях, следващата седмица намираше хамбарите си празни — житото беше конфискувано, за да се нахрани населението на града на запад. Хората бяха постигнали идеала на вековете, практикуваха го в пълно съвършенство, служеха на нуждата като на най-висш владетел. Нуждата беше основно право, стандарт за ценност, разменна монета, беше нещо по-свещено от правдата и живота. Хората бяха набутвани в капан, където всеки крещеше, че човекът е пазач на брата си, всеки разкъсваше съседа си и беше разкъсван от брата на съседа си, всеки прокламираше правото на незаслуженото и се чудеше кой смъква кожата от гърба му, всеки поглъщаше самия себе си, докато крещеше от ужас, че някакво неизвестно зло разрушава земята.