Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Забавих Нор до ходом веднага щом градът се смали зад нас дотолкова, че можех да го закрия с протегнат палец. Хубаво беше да съм отново в движение, този път с безопасна цел, пълномощно в джоба, предостатъчно провизии, резервни дрехи, кон, шепа медници и шест сребърни крони. Бях оставил инструкции да съобщят на графа, че съм бил принуден да замина по официални кралски дела. Доставяше ми удоволствие да си го представям как тъпче ядно в жегата пред Римската палата, а после си тръгва към къщи. Мейрес Алус също можеше да върви да се обеси. Яздех в добро настроение. Има нещо много ободряващо в това да продължиш напред и да оставиш грижите зад себе си.
Яздих цял ден, преспах в приличен хан, насладих се на огромна закуска от омлет с гъби и пържени картофи и потеглих отново. Да пътувам инкогнито през родния си край се оказа освобождаващо преживяване и макар че ми липсваше компанията, осигурявана ми по-рано от северняците, това ми даде време да си мисля за свои си работи и да гледам как светът минава покрай мен. Открих, че последното е доста надценявано.
Две мисли започнаха да се открояват в главата ми след цялото ми мъдруване за събитията във Вермилиън. А именно: къде са ездачите на баба, водещи заловения Снори, и защо, по дяволите, още не съм настигнал Хенан? Как така едно хлапе пешеходец със само ден преднина успява да остане пред мен толкова дълго. Още един ден трополене по Апанския път не ми даде отговор на нито един от тези въпроси. Слънцето залезе зад гърба ми, донасяйки най-слаб шепот за присъствието на Аслауг, и цялата долина на Едмар потъна в сянка. Бялата мълния на челото на Нор като че ли улавяше последния светлик и сочеше пътя. Въздухът бе топъл, от лозята по склоновете долиташе свирене на щурци, от време на време подминавах някой фургон или натоварена каруца, теглена от дръгливо магаре… човек не би могъл да си пожелае по-спокойна вечер. Но вместо това открих, че копнея за бурна пиянска вечер в „Лудетините“, последвана от бурно пиянско боричкане с някоя от по-гъвкавите изпълнителки (те обичат да се наричат актриси), а може би две или три. Поклащах се приятно на седлото на Нор и си мислех как Вермилиън започва да ме зове в момента, щом го напусна, въпреки че се бе оказал донякъде разочароващ след дългото ми отсъствие.
Не усетих конниците, приближаващи се зад мен, до последния момент — това е още един недостатък на унасянето в мисли. От лявата ми страна един мъж се приведе от седлото и измъкна меча ми, отдясно друг извъртя коня си да препречи пътя на Нор и грабна юздите от ръцете ми.
— Бъдете така любезен да слезете от коня, принц Джалан — прозвуча един глас зад мен.
Извърнах се и видях още трима мъже на коне. Средният беше здравеняк, добре облечен, с плащ с висока яка, по последна мода, пристегнат с дебела златна верижка. Изглеждаше около петдесетгодишен, с ниско подстригана сива коса, тъмни очи и сурова усмивка. Студени ръце стиснаха стомаха и мехура ми, щом осъзнах, че това вероятно е граф Исен. От лявата му страна имаше по-слаба закачулена фигура в сиво, която държеше юздите на коня си с една ръка, а отдясно — грозен тъмнокос бияч, доста подобен на двамата от двете ми страни, само че този държеше тежък арбалет, насочен към мен.
Вдигнах ръце. Умът ми работеше трескаво.
— Тръгнал съм по работа на кралицата. Нямам време за игрички — особено пък да бъда спиран насилствено на пътя. Това е обикновено разбойничество! Баба ми е разпъвала хора за такива работи. — Запазих гласа си възможно най-спокоен и подбрах думите си така, че да напомня на графа за неговия дълг, а и за моя. Да повикаш някого на дуел е едно. Да го принудиш да отбие от пътя под насочен арбалет — съвсем друго.
— Помолих ви да слезете от коня, принц Джалан. Няма да моля отново. — Графът не изглеждаше трогнат.
Бавно, за да не дам никакъв повод на мъжа с арбалета, слязох от седлото. Стигаше едно нервно трепване — на него или на коня му — и бих могъл да се взирам в дупката, която стрелата е пробила в мен. Бях виждал мъже, улучени с арбалетни стрели отблизо, а много ми се искаше да не бях.
— Свяжите его руки. — Графът махна към двамата мъже, които бяха слезли от конете си заедно с мен. Тръснах глава, но не можах да разбера думите.
— Хей, я чакайте! — Те ме сграбчиха за ръцете и ги вързаха зад гърба ми със смущаваща бързина: имаха си приготвена въжена примка, която да увият около китките ми.
Графът погледна назад по пътя, а после се изправи в стремената, за да погледне напред. Доволен, че няма да ни безпокоят в близките минута-две, седна обратно.