![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Видяла си светлинките дълбоко в реката, така ли? — Тя кимна и той се вгледа в нея немигащо. Накрая по устните му плъзна тънка усмивка. — Докосвала ли си някога дъното на онзи вир?
— Не. — Махна с ръка да прогони една муха от носа си — Много го е дълбоко.
— И аз не съм. — Той се почеса под широката периферия шапката си, после понечи да продължи да копае. Преди да забие лопатата в пръстта, се извърна. — Защо си мислиш, че има дъно, след като не си го виждала?
В този момент Вивиан проумя: в потока имаше дупка, която стига чак до другия край на света. Това беше единствено обяснение. Беше чувала баща си да казва, че ще изкопае дупка чак до Китай, а ето че сега тя я беше намерила. Таен тунел, път към сърцевината на земята — мястото, от което извирах магията, животът и времето, и отвъд нея, към далечните звез ди на небето. Въпросът беше какво да прави Вивиан с нея.
Щеше да я изследва, ето какво.
Вивиан се закова на място върху голямата плоска скала, която образуваше мост между храстите и реката. Днес водата беше спокойна, гъста и мътна в плитчините по края. Слой тиня отнякъде по-нагоре по течението беше покрил повърхността като мазна кожа.
Слънцето беше точно над главата ѝ и напичаше земята. Клоните на извисяващите се евкалипти скърцаха в жегата.
Вивиан пъхна обяда си под гъстата папрат, надвиснала над скалите, а някаква гадинка пропълзя невидима от хладния шубрак.
Отначало водата край голите ѝ глезени беше студена. Вивиан нагази в плитчините, вкопчвайки стъпала в хлъзгавите скали, които на места ставаха изненадващо остри. Възнамеряваше първо да зърне светлините, да се увери, че още са там, където трябва, а после щеше да плува колкото може по-надълбоко, за да ги огледа по-добре. От седмици тренираше да задържа дъха си и си беше донесла една от дървените щипки на мама, за да си стисне носа, понеже според Джералд, ако съумееше да попречи на въздуха да излиза през носа и, той ще ѝ стигне за по-дълго.
Когато стигна ръба, от който скалното дъно се спускаше стръмно, Вивиан надникна в тъмната вода. Нужни бяха няколко секунди, малко примигване и доста навеждане, но после — ето ги!
Тя се ухили и за малко да изгуби равновесие.
Над подводната скала сподавено изчуруликаха две рибарчета.
Вивиан побърза да се върне до началото на вира, като на места се подхлъзваше в бързината. Притича по плоската скала, пляскайки с мокрите си стъпала, и зарови в торбата си за щипката.
Докато преценявате как най-добре да я закрепи, забеляза черното нещо на крака си.
Пиявица — дебело и грамадно чудо.
Вивиан се наведе, стисна я между палеца и показалеца си и дръпна с всичка сила.
Хлъзгавото чудовище не поддаде.
Тя седна и опита отново, но колкото и да стискаше и дърпаше, пиявицата не помръдваше. Тялото ѝ беше слузесто, влажно и кашкаво между пръстите. Вивиан се мобилизира, стисна очи и за последен път опита да дръпне силно.
Изруга с всяка забранена дума (Мамка му! Мътните да го вземат! Гадост! Тъпотия!), която беше научила след седемгодишно подслушване край бараката на татко. Пиявицата се откъсна, но на нейно място се появи струйка кръв.
Зави ѝ се свят, замая се и добре, че вече беше седнала. Без проблеми наблюдаваше как Стария Мак реже главите на пилетата, държа върха на пръста на брат си Пипин чак до кабинета на доктор Фарели, когато той си го отсече с брадвата, кормеше риба по-бързо и по-чисто от Робърт, когато лагеруваха на река Неранг. Обаче не можеше да понася гледката на собствената си кръв.
Закуцука обратно към края на водата и провеси крак вътре, поразлюля го напред-назад. Извадеше ли го навън обаче, кръвта продължаваше да тече. Оставаше ѝ само да чака.
Седна на каменната плоча и разопакова храната си. Ивички бут от снощното печено, лъснали от студен сос грейви, меки картофи, които тя изяде с пръсти, резен хляб и маслен пудинг, намазан с новото сладко на мама, три бисквити и един червен портокал, току-що откъснат от дървото.
Докато се хранеше, в сенките се появиха няколко гарги и впериха в нея студените си немигащи очи. Когато се нахрани, Вивиан хвърли трохите към храстите и чу силно пърхане на криле подире им. Изтупа роклята си и се прозя.
Кракът ѝ най-сетне беше престанал да кърви. Искаше да проучи дупката на дъното на вира, обаче внезапно се почувства изморена, страшно изморена като момичето от приказките, които мама им четеше понякога с далечен глас, който с всяка следваща дума все по-малко приличаше на техните. Вивиан се чувстваше странно от този глас на майка си, беше плод на въображението, на хрумване, и макар да се възхищаваше на мама за него, тя ѝ завиждаше заради онази част от майка си, която не им принадлежеше.