Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
Какъв нов кошмар бе този мъж?
Новодошлият се обърна и отклони агресивната атака на Стефан. Стаята избухна в хаос. Двама мъже се втурнаха през вратата след натрапника. Вместо да използва магия, за да се защити, той удари с юмрук единия в лицето, сграбчи го за предницата на ризата и го хвърли върху другия. След това се завъртя, за да се изправи още веднъж срещу Стефан.
Ароматът на нагорещен до бяло огън и тъмна, плодородна почва изпълниха носа й, докато мебелите се плъзгаха по пода и се забиваха в стените. Самият под се нагъна. Бе като битка на свръхестествени титани. Сарафина притисна Гросет до гърдите си и пропълзя зад преобърнатата маса, държейки треперещото си кученце близо до себе си и пожелавайки си адски силно това да се окаже някакъв наистина странен сън, подхранван от скръбта й. Всеки момент щеше да се събуди и да разтърси глава, казвайки си, че никога повече няма да яде студени енчилади преди лягане.
Но това не беше сън.
Викове, проклятия. Експлозии. Пукащ огън. Ставаше все по-горещо и все по-наблизо, докато плътен изблик на земя не изгаси пламъците.
Тишина.
Стъпки отекваха през останалата част от къщата. Викове в далечината. В стаята, където зад преобърнатата маса се криеха Сарафина и Гросет, не се чуваше звук. Нищо.
Може би натрапниците — които и да бяха те — бяха забравили за нея. Може би едрият мъж на вратата си бе отишъл. Може би това бе шансът й да се измъкне от тук.
Движейки се бавно, тя надникна иззад ръба на масата и видя само тлеещият огън в кошчето за боклук в другия край на стаята. Пушек се носеше във въздуха. Тя се помръдна още малко, напрягайки се да чуе още някакъв звук от вътрешността на къщата. Не знаеше кои бяха самопоканилите се и искаше да ги избегне. С нейния късмет сигурно бяха по-лоши от Стефан и пасмината му.
Движение. Завъртането на дълга, черна бърсалка за прах.
Мъжът все още бе там. Надничайки, тя го наблюдава как обикаля из стаята, безразличен към всичко, смъртоносен. Мускулестото му тяло изглеждаше напрегнато от желанието да убие нещо, без да има особено значение какво ще бъде то. Мъжът се обърна към нея и тя се скри обратно зад масата и затвори очи, молейки се да я подмине.
— Вещере.
Една ръка я улови за яката и я вдигна права. Сарафина изпищя и Гросет избухна във вълна от померански гняв. Той защрака със зъби и заръмжа към мъжа, който я бе заловил в големите си, потни, месести ръце — ръце, достатъчно големи, че да й прекършат врата за две секунди, забеляза с безпокойство тя.
— Кажи на кучето си да се успокои. — Думите излязоха дрезгаво, сякаш бяха изкарани насила от рядко използвани гласни струни. Мрачното му изражение стана още по-мрачно, веждите му се сляха по средата и линиите около устата му се задълбочиха.
Ако бе срещнала този мъж на улицата, щеше да се обърне и да тръгне в обратна посока само от чист инстинкт за самосъхранение.
А в момента бе хваната в силните му ръце.
Тя се изправи, треперейки от страх, отдръпвайки се максимално от него, доколкото позволяваше хватката му върху блузата й.
— Г-гросет, миличък, всичко е наред. Ш-шшш. Всичко е наред, миличък.
Гросет можеше да усети страха й и треперенето в гласа й. Той не беше глупаво куче и знаеше кога господарката му лъже. Лудата четка за прах само заджавка по-силно. Помераните не можеха да преценят размера. Мислеше си, че е ротвайлер.
Мъжът изръмжа и я издърпа напред.
— Идваш с мен, вещере. Бяхте много задушевни тук с Фошо. Това значи, че си специална и имаш да ни даваш информация.
Вещер? Какво, по дяволите? Какво беше вещер? Вещерът не беше ли мъжка вещица? Не можеше ли да види, че има цици, мамка му? Умът й се завъртя. Тъкмо бе започнала да приема идеята за магьосниците. Сега имаше и вещери?
— Виж, не съм…
Той я разтърси още веднъж. Беше достатъчно. Мозъкът издрънча в черепа й и тя рязко затвори уста.
— Тишина — озъби се той.
Мъжът я помъкна навън от стаята и Гросет ги последва, впивайки зъби в крачола на мъжа. Боже, беше я страх, че здравенякът ще го срита, убие, но единственото, което направи, бе да го влачи със себе си, сякаш малкото кученце изобщо не беше там.
Сарафина ахна при състоянието на къщата. Беше като бойно поле. Мъже и жени лежаха неподвижно на пода, отпуснати върху столове и маси. Някои пъшкаха и стенеха, лекувайки нараняванията си. Други отиваха до всеки от повалените, оглеждайки раните и връзваха някои като затворници.