Нови римски разкази [bg]

- За какво са ми?

- За маймуните.

- Дай им ги ти, не понасям маймуни.

Влязохме и тя се насочи към оградата на слоновете. Имаше един огромен, със сива кожа, цялата провиснала, сякаш му е прекалено голяма, с чело, опряно в бариерата. Попитах доволен:

- Виждаш ли слона?

А тя грубо:

- Слон като слон, какво му е специалното?!

Слонът, симпатичен, ни фиксираше с интелигентните си очички; тогава се наведох, отскубнах от земята малко трева и я подадох на Глория с думите:

- Опитай да му дадеш малко.

Отначало се дърпаше, после се съгласи неохотно. Слонът протегна хобот, пое тревата от ръката на Глория, заизвива го назад бавно-бавно и пъхна тревата в устата си. Глория не се сдържа и се развика от радост:

- Гледай, той я яде.

За момент се обнадеждих, че ще и хареса. Но тя веднага се разкая.

- Их, изцапах си ръцете с пръст. - С погнуса си обърса ръката в шлифера ми.

От слона преминахме към носорога. Той наистина беше грозен с този рог между очите; стоеше неподвижен като паметник, лъскав от дъжда. Казах на Глория:

- Грозен е, но не е виновен за това. Под бронята му всъщност се крие добро сърце, яде само трева.

Но Глория подхвърли злобно:

- Какво интересно намираш в това? Изглежда съшит като футболна топка.

И без да се колебае, отиде в къщата на хипопотама.

Вътре беше тъмно, в един ъгъл бяха струпани бали слама, а зад загражденията смътно се очертаваше голяма вана, пълна с черна спокойна вода; хипопотамът не се виждаше.

- Няма го, да вървим - каза Глория все така ядосано и изхвръкна оттам с бяг.

Аз останах назад и точно в този момент очите на хипопотама изплуваха от водата като блестящи конуси, после темето, прилично на черен гьон, и накрая цялата глава. Бедничкият, беше бавен, защото беше толкова дебел, трябваше му повечко време, за да излезе от водата, но сега искаше да се покаже, добричък-добричък, дори раззина огромната си паст, подплатена с плът, с някой и друг пожълтял зъб, къс и забоден напречно; а езикът му приличаше на възглавница от червено месо. Извиках радостен:

- Глория, Глория, той излезе.

Напразни усилия, тя бе вече далеч, към кафявите мечки.

Скупчени зад загражденията, налягали по земята, с косматите си лапи, въоръжени с големи нокти, те спяха свещен сън;

Глория не пожела дори да ги погледне, защото, по думите и, мечките и напомняли постелката от меча козина пред леглото на нейната стара леля. Въобще беше груба и го правеше нарочно, личеше си. Още повече се ожесточи при газелите, толкова милички с тънките си крачета, с черните си красиви очи и усукани рога.

- Кози, нима дойдох да гледам кози?

Разчитах на големите котки - тигри, лъвове, пантери и други подобни. В една клетка две великолепни тигрици крачеха и се пресрещаха безспир, от време на време поглеждаха към нас, посетителите, със змийски поглед в жълтите си очи на фона на окраската от жълти и черни ленти. Глория се съгласи с половин уста, че са красиви и тъкмо им се възхищавахме, когато сред малкото посетители започна паническо бягство към друга клетка: храненето на лъвовете. Предложих на Глория: