Нови римски разкази [bg]

Римска зима. Спусках се по булеварда от Вила Боргезе към Музея. Валеше като из ведро. В светлината на слънцето, показало се в дъното на гората между разкъсаните, огрени облаци, бягащи на всички страни, се виждаше как отделните капки се спускат надолу, оставяйки бяла черта по черното небе. Валеше дъжд и грееше слънце. Ако не знаех, че е януари, щях да мисля, че е март, толкова топъл бе въздухът и избуяла раззеленената трева под дърветата. Валеше из ведро, а слънцето проблясваше като от злато. Тревата под дърветата поглъщаше едновременно и дъжда, и слънцето. Изведнъж се почувствах щастлив, с прилив на сила в краката, все едно съм гигантски щурец и мога с един скок да се изскача върху музейния покрив в дъното на алеята над хубавата жълта фасада. И наистина подскочих с отворена към небето уста, а една дъждовна капка ми падна право на езика. Почувствах се опиянен като от глътка ликьор и си помислих:

- Сега съм на двайсет... остава ми да живея още поне четирийсет-петдесет години... Да живее животът!

Вдясно от булеварда, на най-високото място, видях два-три едри охранени коня, яздени от добре облечени момчета. Бяха се подслонили под средиземноморските дъбове да изчакат края на дъжда. Не знам защо тези коне ми се видяха толкова красиви и си помислих:

- Наистина съм щастлив.

Почти неусетно си затананиках модерна канцонета; изведнъж си спомних заглавието на филм, който бях гледал преди време: „Пея под дъжда“.

Навярно бях щастлив, защото отивах на първата си среща с Глория, касиерка в бара на Пиаца Реджина. Там работя като механик в един гараж. Бях зърнал Глория в полумрака, докато гледах телевизия в бара; най-напред докоснах рамото и с моето, после добих смелост и сложих ръка върху нейната; след като телевизията свърши, и определих среща в четвъртък - в този ден собственичката я отменя на касата на бара. Днес беше четвъртък, отивах на среща и се чувствах щастлив.

Единственото ми притеснение бе, че имах малко пари. Това се случва, когато си на двайсет години и си механик в гараж. Парите бяха толкова малко, че можех да предложа на Глория само посещение в Зоологическата градина и най-много едно еспресо на крак в някой бар. Не и кино, защото билетите в кината по Виа Венето6 са скъпи; още по-малко танци в зала, дори в Куадраро7. Но аз обичам животните и се надявах и Глория да ги обича. Освен това разчитах на чувствата: ако ги има, парите са без значение? С тези мисли стигнах до Музея - място на срещата. Застанах под един корниз на сухо и зачаках.