Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Когато пристигна в Министерството на въздухоплаването, тя обясни на младия мъж пред себе си какъв опит в пилотирането има.

— Можеш да постъпиш в Спомагателните женски военновъздушни сили – СЖВВС.

— Звучи добре – отвърна Скай. – Ще преподавам ли? Или ще летя…

Мъжът я прекъсна.

— СЖВВС не летят. Те пакетират парашути и наблюдават придвижването на самолетите. Или стават шофьори на летците. Ще се справиш – каза той с красноречив блясък в очите. – С кола – добави той, сякаш имаше нужда да подчертае факта, че е закотвена на земята.

— Никога не се научих да шофирам – каза Скай сухо.

През следващите две седмици Скай посещаваше всеки ден Министерството на въздухоплаването. Всеки ден същият мъж, понякога някой друг, й казваше същото. В края на двете седмици тя се спря във фоайето на министерството, когато внезапно и болезнено осъзна, че никога няма да й позволят да лети.

Светлосиният шал висеше унило на врата й. Тя се насили да се върне до бюрото.

— Мога ли да получа формуляр за СЖВВС, моля?

Мъжът се ухили самодоволно:

— Спешно търсят машинописки за секретарския отдел.

Скай си представи как седи в огромна като пещера зала със сто други жени, които чукат по машините и се опитват да прикрият досадата си зад начервените си усмихнати устни. Тогава напусна Лондон, като отказа да прекара войната в писане на машина.

Нима това бе бъдещето, което майка й отказваше да й разкрие? Войната щеше да настъпи и много мъже щяха да загинат. Скай също щеше да умре духом, обрасла с паяжини като своя заземен самолет.

В спокойната атмосфера на Корнуол щеше да е в състояние да обмисли какво да прави. Скай хвана влака за Нелстън, след това автобуса до Портлевън и извървя пеша пътеката от селото до къщата. Това беше нейното наследство от майка й, заедно със самолета, след отчуждаването от Либърти и достатъчното години, прекарани във Франция, така че Скай бе заприличала на французойка толкова, колкото жена, родена на друго място, би могла. Дори и сега Скай говореше с лек акцент.

От върха на скалата се загледа в морето. Този ден то бе булчински бяло, дантелени волани един след друг прииждаха от хоризонта. Шум от мотор на кола я накара да се обърне и щом разбра, че шофьорът е Полин Гоуър, Скай се наруга мислено, задето не се бе сетила по-рано за нея. Разбира се, Полин щеше да знае дали има изобщо някакъв шанс Скай, или която и да е друга жена, да лети, докато тази странна война витаеше над тях, без все още да бъде изстрелян и един куршум.

Скай и Полин бяха летели заедно по време на първото участие на Скай в авиационното шоу на Том Кембъл Блак. Наред с Ейми Джонсън и може би на самата Скай, Полин бе една от най-опитните жени пилоти в страната. Освен това нейният баща бе член на Парламента, което означаваше, че Полин познава всеки, който имаше влияние, и в резултат на това бе наясно с всичко, което имаше значение. Беше като Роуз – аристократка, която изобщо не се интересуваше, че във вените на Скай не тече и капка синя кръв.

Полин излезе от колата и се усмихна на Скай.

— Предполагам, че ти си онази досадница, която не оставя на мира момчетата от министерството?

Скай направи гримаса: – Да, аз съм.

Поведе Полин към старата люлка на верандата, която гледаше в посока Франция.

— През последната година в Гражданската въздушна отбрана непрекъснато рецитирах колко часове летателен опит имам пред мъже, които се предполагаше, че трябва да обучавам, мъже, които отказваха да летят заедно с мен, защото бях „момиче“. Не се засягах, защото по-важно бе да ги науча да пилотират. Онези, които се съгласяваха да летят с мен, се държаха така, сякаш този един час, прекаран заедно с мен в пилотската кабина, им даваше право да инспектират по-отблизо нашивките ми. Никога не се оплаках. Обаче по-скоро ще си прехапя езика, ако трябва да продължа все така да се преструвам на скромна и послушна.