Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Свръхвладетелите никога не влизаха в преговори с отделни държави и правителства — те приеха ООН в този вид, в който я завариха; обясниха как да се установи необходимата радиовръзка и предаваха всичките си разпореждания чрез генералния секретар. Съветският делегат не веднъж пространно и съвършено справедливо доказваше, че този ред е в разрез с устава на ООН. Изглеждаше, че това съвсем не тревожи Карелен.
Наистина, изумително бе множеството от злини, безумия и нещастия, унищожено от тези небесни послания. Свръхвладетелите помогнаха на хората да разберат, че повече няма защо да се страхуват един от друг и още преди неуспешния си опит с ядрената ракета да се досетят, че цялото оръжие, което са създали дотогава, е безсилно срещу този, който може да странства сред звездите. Така се рушеше главната преграда, която пречеше на хората да бъдат щастливи.
Свръхвладетелите малко се интересуваха какъв точно обществен строй има дадена държава — достатъчно бе да няма угнетение и продажност. На Земята както преди имаше демократични страни и монархии, безобидни диктатури, комунизъм и капитализъм. Това не преставаше да изумява множество простодушни хорица, които бяха твърдо убедени, че тяхната представа за живота е единствено възможната. Други предполагаха, че Карелен само изчаква часа, когато ще внедри своя система, способна да унищожи изведнъж всички предишни форми на обществено устройство и затова не се занимава с дребни политически преобразования. Но всичко това, както и останалите разсъждения за Свръхвладетелите, беше нещо като гледане на кафе. Никой не знаеше техните замисли и цели, никой не знаеше какво бъдеще подготвяха те за човечеството.
Три
В последните няколко нощи Стормгрен не можеше да спи добре, а защо — не знаеше. Скоро той щеше да се освободи от товара на своите задължения. Вече четиридесет години служеше на човечеството, а пет от тях — и на неговите владетели. Можеше да се похвали, че е постигнал много в своя живот. И като че ли в това се състоеше бедата — че когато се оттеглеше от всичко, за кратко или по-дълго време той щеше да остане без цел и животът щеше да изгуби вкуса си. Откакто беше починала съпругата му Марта, а децата бяха създали свои семейства, имаше малко неща, които го привързваха към тоя свят. Може би в мислите си той не се отделяше от Свръхвладетелите и затова някак се отчужди от хората.
И тази нощ бе неспокойна — мислите му се въртяха все в тоя затворен кръг, като механизъм, останал без управление. Стормгрен разбра, че колкото и да се опитва, няма да заспи и неохотно се надигна от леглото. Навлече халата си и излезе на покрива на скромното си жилище, където бе уредена малка градина. Всеки от подчинените му живееше далеч по-разкошно, но на Стормгрен този дом му бе напълно достатъчен. Беше достигнал състоянието, в което вече не го блазнеха нито имуществото, нито почестите.
Нощта беше топла, почти задушна, но небето бе ясно и ниско на югозапад сияеше пълна Луната. На десетина километра от Стормгрен хоризонтът бе озарен — отразяваха се светлините на Ню Йорк — сякаш беше започнало зазоряване, което внезапно е спряло.
Стормгрен погледна нагоре — високо над града, към небесата, където той единствен от хората е бил не веднъж. Там далеч на лунната светлина проблясваше корабът на Карелен. „Интересно с какво ли се занимава сега Попечителят? — помисли си Стормгрен. — Може би Свръхвладетелите никога не спят.“
Огненото копие на един метеорит прониза купола на небето. Миг след това още се виждаше слабата светлина от следата му и после изчезна — в тъмното небе отново останаха само звездите. Жестоко напомняне — след сто години Карелен щеше да продължава да води човечеството към цел, известна само на него, а само след четири месеца генералният секретар на ООН щеше да бъде друг човек. Само по себе си това с нищо не огорчаваше Стормгрен, но ако все пак се надяваше, че може да узнае какво е скрито зад непроницаемия екран, то той имаше много малко време.