Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Именно в последните няколко дни той посмя да признае пред себе си, че жадува да проникне в тайната на Свръхвладетелите. До сега не го бяха мъчили съмнения и вярваше на Карелен, а в последно време (ехидна мисъл!) явно се бе заразил от метежния дух на Лигата за освобождение. Наистина, твърденията, че човечеството било поробено, бяха празни приказки. Малко бяха тия, които вярваха в това и искаха да върнат историята назад. Хората свикнаха с ненатрапливата власт на Карелен, но бяха нетърпеливи да узнаят кой всъщност ги управлява. Можеха ли да бъдат съдени за това?
Лигата за освобождение беше най-голямата, не и единствената организация, която въставаше срещу Карелен, а значи и срещу хората, които помагаха на Свръхвладетелите. Причините за недоволството и начините на действие бяха най-различни — едни групи се ръководеха от религиозни съображения, други просто избиваха комплекса си за малоценност. Те се чувстваха, при това напълно обосновано, както се е чувствал например образованият индиец през деветнайсети век под властта на Великобритания. Пришълците от космоса донесоха на Земята мир и благоденствие, но знаеше ли някой дали нямаше да се наложи на хората да заплатят за това висока цена? Историята не беше обнадеждаваща — даже най-мирните контакти между народи, твърде различни в степените на своето развитие, им бяха носили гибел по-често, отколкото на други общества. Цялата страна, както и отделният човек, можеше да падне духом пред лицето на неизмеримото превъзходство, понеже не е в състояние да отговори на такова предизвикателство. А превъзходството на цивилизацията на Свръхвладетелите, макар и обгърнато в тайна, беше най-голямото предизвикателство, отправяно някога към човека.
Телетайпът тихо зачука зад стената — изписваше поредната ежечасна сводка на Централната Агенция по Печата. Стормгрен влезе в стаята и равнодушно прегледа листовете хартия. От другото полукълбо на Земята Лигата за освобождение беше предала на Агенцията едно не съвсем оригинално заглавие. „Превръщат ли Човека в Чудовище?“ — питаше вестникът и цитираше: „Днес на митинг в Мадрас доктор С.В.Кришнан, президент на Източния отдел на Лигата за освобождение каза: «Поведението на Свръхвладетелите може да се обясни много просто — техният облик е толкова чужд и отвратителен за хората, че те не смеят да се покажат. Предлагам на Попечителя да докаже, че това не е истина.»“
Стормгрен гнусливо хвърли листа. Дори и да беше справедливо обвинението, тази надутост не му харесваше. Мисълта не беше нова и никога не го беше тревожила — в каквито и причудливи форми да се явяваше животът, едва ли Стормгрен не би могъл да се примири постепенно с тях и, защо не, да открие красота в едно странно същество. За него не беше важно тялото, а резултатът. Ако можеше да убеди в това Карелен, Свръхвладетелите вероятно щяха да престанат да се крият. Разбира се, те едва ли бяха и наполовина така безобразни, както в измишльотините на разни карикатуристи, които заляха вестниците почти веднага след тяхното пристигане.
Стормгрен вече знаеше, че не само заради своя приемник иска да приключи с това положение. Трябваше честно да си признае, че в крайна сметка го измъчва най-обикновено любопитство. Отдавна познаваше Карелен като личност и нямаше да се успокои, докато не откриеше и що за същество е той.
Когато на другата сутрин Стормгрен не бе на мястото си в обичайния час, Питър ван Риберг се удиви и дори малко се ядоса. Нерядко преди да дойде в кабинета си, генералният секретар се отбиваше тук и там по работа, но винаги предупреждаваше за това. На всичко отгоре, тази сутрин го очакваха няколко спешни и важни съобщения. Ван Риберг позвъни на половин дузина учреждения, опитвайки се да го открие и накрая само злостно махна с ръка.
Към обяд той се разтревожи сериозно и изпрати кола до дома на Стормгрен. Десет минути след това той се стресна от воя на сирена — по авеню „Рузвелт“ с бясна скорост прелетя полицейски патрул. Сигурно журналистите имаха приятели в тоя патрул, защото колата не беше още спряла, когато радиото информира ван Риберг и целия свят, че той вече не замества, а е облечен във всички пълномощия на генерален секретар на ООН.
Разтоварен малко от грижите си, ван Риберг беше любопитен да узнае отзивите на печата около изчезването на Стормгрен. За изминалия месец всички вестници по света се бяха разделили на два лагера. Западната преса като цяло одобряваше плана на Карелен за превръщането на всички хора в граждани на една световна държава. А в страните на Изтока избухваха бурни, макар и често изкуствено подклаждани пристъпи на национализъм. Някои държави там се бяха сдобили с независимостта си само преди едно поколение и сега чувстваха, че някой иска да отнеме извоюваните им права чрез измама. Изсипваха се яростни нападки срещу Свръхвладетелите — отначало вестниците бяха много внимателни, но бързо се убедиха, че и най-резките нападки срещу Карелен остават безнаказани. И пресата се нахищи както никога.