Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
Майката на Лоран не отговаряше на Корин, а само завърташе очи. Понякога се изплезваше, за голямо удоволствие на момчето, на когото тази гримаса беше строго забранена.
— Мамо, не прави така, иначе лицето ти ще си остане такова — почувства се длъжен да я информира, тъй като точно това му казваше баба, когато се правеше на кривоглед.
Но майка му изобщо не му обръщаше внимание — за нея той и без това през по-голямата част от времето беше някак си невидим и нечуваем. Само понякога внезапно го прегръщаше, притискаше го силно към себе си и шепнеше нежни думи в ушите му. Но в случаи като сегашния тя се съсредоточаваше изцяло върху размяната на съскащи ругатни с вуйчо Корин:
— Разглезена, безотговорна хлапачка.
— А ти, ограничен овощар, нищо не разбираш от живота и от любовта. Не съм ти виновна аз, че вехнеш тук на село като тъпите си праскови. Не можеш да караш всички ни да страдаме само защото на теб не ти е провървяло в живота.
— Жозефин, можеш да мислиш за живота в „Ринкинкин“ каквото си искаш — намесваше се по-късно и баба. — Но аз случайно имам сведения, че Прованс е все още много привлекателно място за парижаните. Иначе щяха ли така масово да изкупуват къщите и да се разполагат тук, сякаш са единствени на света? Тук брокерите са повече от пекарите!
Майката на Лоран отново завърташе очи.
— Прованс не е същият, мамо, и тук не е Луберон! Кога най-после ще го разбереш?
— Както и да е — отвръщаше баба. — Можеш да стъпваш на своя светски паркет, с каквото си искаш, Жозефин. Но би било добре, ако си плащаш някои сметки.
— Пак се започва. — Майката на Лоран въздъхваше ядно. — Кога ще спреш да ме упрекваш, че съм се омъжила за погрешния мъж, мамо? Бог ми е свидетел, че съм достатъчно наказана. — На това място тя си правеше труда да хвърли бегъл поглед към Лоран. — Колкото по-скоро поправя тази грешка, толкова по-скоро и вие ще се отървете от мен. Просто погледнете на обувките като на по-особена покупка — те значително ще увеличат възможностите ми да напусна това затънтено парче земя и вашите изпълнени с упрек погледи.
Обикновено с това приключваше спорът, защото майката на Лоран отмяташе глава назад и изтичваше нагоре по стълбата.
— Между другото, не мога да върна обувките, защото вече съм ги носила!
Вуйчо Корин обикновено процеждаше още една тиха ругатня, а баба въздъхваше тежко.
Лоран също въздъхваше, той мразеше тези кавги. След тях майка му дни наред беше в лошо настроение и го забелязваше още по-малко. Не минаваше много време, и те с Корин отново се хващаха за косите по повод следващата „по-особена покупка“. В крайна сметка Лоран отдаваше на конфликтите за по-особените покупки вината, че майка му сега не живее в „Ринкинкин“. Не че тя толкова му липсваше. Откакто преди половин година замина със светлокосия господин Кенеди, тук се беше възцарило спокойствие, ако не се броят обичайните дрязги между Бертран и Ермелин, при които Ермелин викаше на мъжа си „старо, вироглаво магаре“, а Бертран пък наричаше съпругата си „божие наказание“.
Не, животът на Лоран беше изключително приятен и без майка му. Той обичаше старата къща с многобройните й стаи и тайнствени ъгли. Дворът с неговите хамбари и обори, градинските лехи и полята, които се простираха върху равни тераси чак нагоре до реката, бяха чудесни места за игра. Лоран не можеше да си представи по-прекрасно място за живеене. До днес, допреди появата на тези ужасни ипочудовища, животът му беше почти идеален.
— По-особена покупка, така, така — мърмореше Бертран и като че ли му беше забавно. — Ами да, тогава не ти остава нищо друго, освен да обереш някоя банка.
— Глупости — каза леля Матилд. — Не му говорете такива неща, Бертран, на тази възраст те още не разбират от ирония.
— Това не беше ирония — отвърна съвсем тихо Бертран.
— Ако ти трябват пари, можеш да работиш — продължи леля Матилд. — Всички хора работят, за да се издържат. Ние, Ле Бер, отглеждаме праскови и кайсии, а Жур дават и стаи под наем на туристи. Господин Юбер печели парите си с хлебарство, господин Арбо отглежда коне, Леонар си имат мебелна работилница…
— А аз бях майстор по покриване на сгради, преди да започна тук като момче за всичко — мърмореше Бертран. — От трън, та на глог, само това мога да кажа.
— Но нали Бертран каза, че човек може да остарее и побелее, преди да задели нещо! — Лоран сбърчи чело и добави неволно: — Пък и аз съм дете. — Обикновено не обичаше да му се напомня, че е едва на седем години.