Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
Инна Александровна, жена с типично руска красота и строг финес, от който без никакви документи се долавяше синята кръв, посрещна Кроткия не особено дружелюбно, макар че той й поднесе огромен букет от любимите й жълти рози.
— Идваш, разбира се, по работа? — сухо попита тя.
— Каква работа, Инуля? Затъжих се!
— Когато се затъжат, хората не тичат в службата…
— Ако искаш, още сега да отидем у вас и да се уединим в някоя стая.
— Трябва тук да кисна цяло денонощие!
— Значи ще киснем заедно — прошепна Кроткия, като й целуна ръка. — Надявам се, все ще се намери някоя свободна стая?
— Ама колко си щур, Кротище! — засмя се Инна Александровна. — Казвай какво искаш?
— Нищо, Инуля, нищо друго, освен тебе!
— Не си се вестявал от цял месец. Не те ли е поне малко срам?
— Срам ме е. Но ще се поправя. Ще се заселя тук завинаги.
— Щом като не искаш нищо, тръгвай си, Кротичък. Аз трябва да работя.
— Но за стаята ти говоря съвсем сериозно.
— Ще потърся. Засега се качи в бюфета, аз ще дойда.
— Защо пък в бюфета?! Чакам те в ресторанта. Какво да ти поръчам?
— Забрави ли любимото ми ястие?
— Как може! Киевски котлет!
— Това ми поръчай.
На път към ресторанта Кроткия се обади от телефонния автомат на етажа.
— Как е, Серьожа?
— Всичко е точно.
— В профил и анфас, нали?
— Както ми заръча!
— Аз съм в „Интурист“. Чакам те.
След киевския котлет, а най-вече след чашата бяло испанско вино, пак така любима напитка на Инна Александровна, разговорът потръгна добре. За това спомогна и младежът на име Серьожа, който донесе на Алексей Петрович цял плик със снимки на Дейвис.
— Инуля, идвал ли е този мъж в хотела?
— Идвал е — отговори Инна, като хвърли бегъл поглед на снимките.
— Кога?
— Преди около шест месеца.
— Че малко ли чужденци минават през тебе? Този май не е нищо особено, а виж как си го запомнила.
— Как няма да го запомня, за малко да забягна с него! — кокетно погледна тя Кроткия и добави: — Шегувам се. Но моите момичета наистина щяха да заминат. Едвам ги отказах.
— И къде ги канеше той?
— В най-различни страни. В Америка, Франция, Германия, Белгия…
— На екскурзия, а? — ехидно се усмихна Кроткия.
— На работа. С договор за пет години.
— И какви длъжности им предлагаше?
— Търсеха се прислужнички, домашни помощнички, болногледачки за стари хора, учителки по руски език… Показа и на видеокасета как ги посрещат, къде живеят, какво ядат и пият и така нататък.
— На кого я показа? На твоите момичета ли?
— Абе живееха тук едни… За прислужнички май ги биваше, но за учителки — в никакъв случай. А ти, Кротичък, значи чакаш господин Дейвис, така ли?
— Нима той ще идва?
— Не ме разсмивай, драги ми Алексей Петрович! Дамите отдавна живеят тук. Пристигнаха от най-различни места. Общо са някъде към двайсетина души. Десет стаи плюс апартаменти.
— Апартаментите сигурно са за учителките?
— За фирмаджиите са.
— Ясно. От фирма „Рога и копита“.
— Солидна фирма — сериозно отбеляза Инна Александровна. — Но виж, фирмаджиите нещо не ми харесват много-много. Особено един от тях. Има физиономия на престъпник, а той — представител на фирма. Просто да се не начудиш!
— Инуля, надявам се, че ще ми дадеш пълните имена и адреси по местоживеене на бъдещите прислужнички?
— Не е хубаво това, дето си го намислил, Алексей Петрович…
— А заедно с това ще ме просветиш и що за фирма е тая с престъпническите физиономии. Донесе ли ми ключа? — понижи глас Кроткия.
— Четвъртия етаж. Шестнайсета стая.
— Да тръгваме тогава!
— Не мога, Кротичък, имам работа.
— Работата не е заек, няма да ти избяга!
— Нощта е наша, мили.
— Права си — съгласи се Кроткия.
Грязнов седеше в кабинета си и преглеждаше разни книжа.
— Много свестни момчета — обади се Демидич, който стоеше до прозореца. — Всичките са мои хора.