Кралят на казиното

— Разбирам — след дълго мълчание проговори Рябков.

— По заповед на генерала ли отидохте в неговата вила?

— Не. Пестов нищо не знае. Всъщност, Александър Борисович, освен мен никой друг не знае за тази вила.

— Значи с генерала сте достатъчно близки?

— Имахме си доверие.

— Да минем сега към убийството на Уест — прехвърли Турецки разговора към по-конкретна тема.

— Онази нощ Пестов ми се обади и ме помоли да отида при него. Срещнахме се пред входа на сградата и…

— Не е ли било по-удобно да поговорите в апартамента му?

— Явно си е имал причини за това. Напоследък беше особено предпазлив.

— Предполагал е, че го подслушват, така ли?

— За телефона беше направо сигурен, че се подслушва.

— И въпреки това ви се е обадил!

— Той и по-рано ми се е обаждал. Ние работим най-вече през нощта — усмихна се отново подполковникът. — И така, пристигнах там и приех заповедта. Останалото ви е известно. Не се получи без шум. Кой можеше да предположи, че Уест има цял оръжеен склад… Жалко за сержанта.

— Освен сержанта имаше още двама души — напомни Турецки.

— Именно с тях започна цялата история — подхвана мисълта му Рябков. — Взеха решение да премахнем и тези момчета.

— Кой го взе?

— Аз получавах заповедите само от един човек — от прекия ми началник генерал Пестов.

— И винаги ли ги изпълнявахте?

— Заповедта не се обсъжда. Но в този случай аз отказах да я изпълня.

— И Пестов как реагира?

— Каза ми само една дума: „Върви.“ И аз си отидох, по-точно заминах. На вилата му в Духонино. Но не веднага. Едва когато разбрах, че съм осъден.

— Съобщи ли ви го някой, или сам се досетихте?

Рябков запали цигара и няколко пъти дълбоко дръпна.

— Имате ли изобщо някаква представа, Александър Борисович, в какво се състоеше нашата работа?

— Грубо казано, занимавали сте се с рекет.

— Съвършено вярно. Въпросът е само кого рекетирахме…

— За закона това няма значение.

— Да, съобщи ми го един от онези, които трябваше да ме ликвидират. Дори не знам името му. А защо ви го казвам? Защото, когато започнат арестите, а те ще започнат, вие трябва да бъдете особено внимателни с редовите сътрудници. Те нямат никаква вина. Повечето от тях дори са убедени, че са вършили всичко това в името на един свят идеал. Няма да крия, че и те получаваха някакви пари, но парите минаваха като премии за изпълнена задача. И между другото, това ставаше съвсем официално. Те нямат никаква вина — повтори подполковникът. — Именно това е главната причина да дойда при вас със самопризнание.

— Браво на Костя, чудесен човек е! — тропна с длан по масата Турецки.

— Не ви разбрах, Александър Борисович…

— Моят приятел! Добър, стар приятел! Заместник главният прокурор Константин Дмитриевич Меркулов. Хайде да пием по една чаша за негово здраве! Нещо му изневерява сърцето… Та той така ми се ядоса, когато казах, че всички са разбойници и не бива с никого да се церемоним! Направо побесня. За малко да ме изгони в отпуска. И се оказа прав. Хората трябва да бъдат щадени…