Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— Какво се е случило, Володя?
— Ми и аз сегиз-тогиз попрочитвам някой вестник — отговори Демидич и измъкна от джоба си вестника с интервюто на Федотова.
— И какво те смущава?
— Всичко — лаконично отговори Демидич.
— Обясни ми.
— А ти чете ли го?
— Да, прегледах го.
— Вземи го прочети. И по-внимателно — с назидателен тон каза Демидич и му подаде вестника. — Чети, чети, пък аз през това време ще му ударя една чашка за твое здраве!
— Престани с тия превземки, Владимир! — повиши глас Саргачов.
— Това не са превземки. Искам да разбера защо моят бивш командир защитава един мошеник и крадец?
До този момент Демидич строго спазваше указанията на Лиля и Турецки, с когото тя все пак му уреди среща. Турецки най-подробно му обясни що за човек е Саргачов, дори му разказа за неговото участие в убийството на Андрей Василиев. „Истина ли е това?“ — обърна се момъкът към Лиля. „Истина е, Демидич“ — потвърди тя. „А може ли да кажа това на Саргача?“ — „Само в краен случай“ — отговори Турецки вместо Лиля. „В колко краен?“
— „Саргачов не ходи без оръжие. Недей така, Александър Борисович — намеси се Лиля. — Във всеки, а най-вече в краен случай трябва да мълчиш, Демидич.“ — „Аз имах предвид, ако се наложи да го попритисне“ — поясни Турецки. „Ти си този, който ще притиска, достатъчно е и това, че Демидич ще се срещне с него и ще запише разговора“ — твърдо заяви Лиля.
— Аз ти обясних всичко. Ти се съгласи. Защо се дърпаш сега?
— Ами отговорът е тук — потупа момъкът вестника. — То се знае, че искаш да помогнеш на твойта жена. Прибираш книжата в джоба си и всичко остава скрито-покрито! А какво ще прави следователката Федотова? Нали ще я подведат под отговорност?
— По какъв начин взе книжата? — след кратък размисъл попита Саргачов.
— Свих ги. Ти как мислиш?
— Защо тогава се препираме, след като си ги свил? За загуба на документи също се носи отговорност — проявена е небрежност.
— И таз добра! — разпери ръце Демидич. — Ми аз не знаех какви документи са това! Ако не беше статията във вестника… Я виж какво, командире, вземай си парите и — гуд бай!
— Очевидно не всичко си запомнил от миналата ни среща — бавно произнесе Саргачов.
— Може и нещо да съм забравил. Припомни ми де.
— Казах ти, че си осъден.
— Май тъй го рече…
Саргачов понечи да продължи, но вратата на съседната стая се отвори и първия, когото видя, беше майор Сева Голованов, а отзад — „афганците“ му, „руските вълци“. Ето ги, надничат иззад гърба на Сева — Беловеждия стеснителен Филя, Шура Дяконов, Льонка Удачин, Орлов Никола… Колко са? Седем души с Демидич, значи — всичките, които живеят в Москва. Пребледнял като платно, Саргачов се облегна назад. А младите мъже тутакси запълниха стаята, наляха си водка със смях, шеги и закачки, и то без да предложат на бившия си командир, после пиха. А след това настъпи зловещо мълчание.
— Какво ще правиш, Саргач? — попита майор Голованов.
Валерий не отговори. А и какво можеше да отговори? Той разбра, че е загубил приятелите си, бойните другари, готови навремето само при една негова дума, движение, поглед да стигнат накрай света. Той се боеше само от едно: че ще го разпитват, ще настояват да узнаят истината, а техният справедлив гняв и упреци бяха за него по-ужасни от смъртта. Мъжете се спогледаха.
Майор Голованов смачка парите, напъха ги в джоба на бившия си командир и каза:
— Пръждосвай се оттука, мършо!
Все така, без да пророни нито дума, Саргачов стана и излезе. Мъжете напълниха чашите си за втори път и пиха, без да се чукнат, сякаш на панихида.
Саргачов не се върна при Лариса, прибра се в старото си жилище, където отдавна не беше ходил, влезе в хола и легна на дивана. Дълго лежа така, без никакви мисли и чувства, без съжаления за каквото и да било, просто лежеше и гледаше в една точка на тавана. По някое време стана и измъкна пистолета си от кобура. И в същия миг телефонът оглушително иззвъня. Саргачов почака с надеждата, че ще спре да звъни, но той не млъкваше.
— Слушам.
— Валера! — чу се ридаещият глас на Лариса. — Ела веднага! Мама умря!
— Тръгвам.
Той погледна пистолета и с тежка въздишка го прибра обратно в кобура, след което хукна към вратата, като пътьом грабна сакото и взе да го облича.
Турецки излезе от прокуратурата късно, малко след десет часа, но тъй като вече беше юни, навън все още не се бе стъмнило съвсем. Край едно дърво забеляза мъж на средна възраст, който, щом го видя, веднага тръгна насреща му. По навик Александър пъхна ръката си под мишницата и сграбчи дръжката на своя „Макаров“.