Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— Добър вечер, Александър Борисович.
— Добър вечер.
— Аз съм подполковник Рябков.
— Вие сте жив?!
— Както виждате.
Турецки леко се огледа.
— Нямам „опашка“ — успокои го Рябков.
— Качвайте се в колата ми.
Рябков сложи на задната седалка обемисто куфарче „дипломат“, след което се настани на предната седалка. Турецки подкара колата, но след петстотин метра включи десен мигач и спря пред едно магазинче за хранителни стоки.
— Искате да пазарувате нещо за ядене ли? — попита Рябков.
— Хладилникът ми е напълно празен.
— Тук има всичко — кимна Рябков към „дипломата“.
— Какво значи всичко? Може пък да искам да пийнем нещо?
— И пиене се намира.
— Тогава продължаваме.
— У вас ли отиваме?
— Да, у дома. Или вие искате да отидем някъде другаде?
— Все ми е едно, само да не е на „Лубянка“. А удобно ли е? Жена ви, децата…
— Няма ги, заминаха на село. И защо не на „Лубянка“?
— В колата пуши ли се? — вадейки пакетче цигари попита Рябков.
— Добре, че ми напомнихте, благодаря — отново включи мигача Турецки, — останал съм само с две цигари.
— Казах ви вече — в куфарчето имам всичко. Такива пушите ли? — показа подполковникът пакетче „Малборо“.
— Всякакви пуша.
До дома на Турецки пътуваха мълчаливо. Всъщност от време на време Рябков поглеждаше следователя, сякаш иска да му каже нещо, но явно се отказваше и палеше поредната си цигара.
Турецки вкара колата в двора и след като я паркира, блокира волана.
— Пристигнахме, Павел Генадиевич!
— Имате доста добра памет — подсмихна се Рябков.
— Паметта ми издиша, но за човек, когото аз лично съм смятал за мъртъв, в нея се намери място.
— Не сте били далече от истината.
В куфарчето наистина имаше всичко необходимо: водка, коняк, вино, две щафети шпеков салам, бекон, сирене, филе от есетра, месни и рибни консерви и дори една франзела бял хляб, завита в целофан.
— Явно не сте гладували, ако на мястото, откъдето идвате, е имало такива неща — усмихна се Турецки.
— Именно оттам ги взех.
— И какво е това място?
— Вилата на генерал Пестов.
— Оперативниците, които изпратихме там, май бяха висококвалифицирани.
— Пестов има две вили. Тази, в която живях аз, е писана на друго име.
— И къде се намира?
— Недалече от Истра. Има едно селце, казва се Духонино.
— Къща от червени декоративни тухли, басейн със светлини, сауна и пауни?…
— Дървена къща, баня, стобор, десетина кокошки, крава, кон, две свини и хектар земя.
— И кой се занимава с това стопанство?
— Баба Глаша и чичо Вася. Мъж и жена, местни селяни.
— Охранява ли се?
— Те са й пазачите.
— Царска трапеза! — възкликна Турецки, като огледа чиниите с деликатеси. — За вашето завръщане, Павел Генадиевич!
— Благодаря.
Уж след водката всеки човек си развързва езика, но с Рябков се случи точно обратното. Той започваше да говори за едно, но без да го доразкаже, преминаваше на друго, а понякога направо млъкваше за дълго, вперил измъчен поглед в някой ъгъл на стаята.
— Нека направим така — реши Турецки, — аз ще ви задавам въпроси, а вие ще отговаряте.
— Така ще бъде по-добре — с облекчение въздъхна Рябков.
— Например вие казахте, че ви е все едно къде ще идем, само и само да не е на „Лубянка“…
— Сега в кабинета на Пестов се е настанил Павлов.
— Вие пък откъде знаете? — изненада се Турецки. — Забили сте се в джендема, в някакво си там Духонино, а най-пресните новини някой ви ги дава на тепсия!
— Обаждах се по телефона. Всеки път ми отговаряше телефонният секретар, но веднъж слушалката вдигна Павлов. И естествено, аз се запитах — щом като генерал Пестов е арестуван, защо именно той отговаря на служебния му телефон?
— Но за арестуването, по-точно за задържането на генерала също е трябвало да научите отнякъде, нали?