Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Саймън беше озадачен.

— Все още не разбирам какво се каниш да правиш. На тези хора лодките им трябват да ловят риба, за да изхранват себе си и семействата си.

Бинабик поклати глава.

— Не и когато дори реките вече са задръстени от лед. А ако не победим тук, няма да има значение какви са били плановете на хората от Нови Гадринсет.

— И така, ще ми кажеш ли какъв е планът ти?

— Скоро, Саймън, скоро. Когато си свършим работата тази сутрин. Ще те заведа в ковачницата и ще видиш.

Закрачиха към селището.

— Фенгболд сигурно скоро ще нападне.

— Сигурен съм — отвърна Бинабик. — Но този студ трябва да понижи духа на хората му дори ако им плащат със златото на краля.

— Не мислиш ли, че ще са твърде малко, за да ни обсадят? Сесуад'ра е твърде голяма дори за хиляда души.

— Съгласен съм с теб, Саймън. — Бинабик се замисли. — Джосуа, Фреозел и другите говориха за това снощи. Те смятат, че Фенгболд няма да обсади хълма. Във всеки случай се съмнявам, че той знае колко печална е подготовката ни и колко са оскъдни припасите ни.

— Ами какво тогава ще направи? — Саймън се опита да мисли като Фенгболд. — Смятам, че просто ще реши да ни нападне. Доколкото съм чувал, не е от търпеливите.

Тролът го погледна преценяващо, в тъмните му очи блестеше искрица.

— Виждам, че добре преценяваш нещата, Саймън. Това и на мен ми изглежда най-вероятно. Щом ти можа да заведеш група разузнавачи в лагера на Фенгболд, това означава, че и той е изпратил свои тук — Слудиг и Хотвиг смятат, че има доказателства за това, следи от коне и прочее. Така че той ще знае, че има широк път, който води към върха на хълма, и макар че можем да го защитаваме, все пак той не е като крепостна стена, от която можеш да хвърляш камъни надолу. Мисля, че графът ще опита да преодолее съпротивата с най-силните си и страховити воини и ще атакува целия път до върха на хълма.

Саймън обмисли това.

— Имаме повече хора, отколкото той смята, след като и твоите сънародници са тук. Може би ще можем да го задържим по-дълго, отколкото си мисли.

— Несъмнено — каза отривисто Бинабик. — Но в края на краищата ще паднем. Те ще намерят други пътища по склона — а и пак, за разлика от една крепост, хълмът може да се изкачи от решителни хора дори в такова студено и хлъзгаво време.

— Какво тогава можем да направим, нищо ли?

— Можем да използваме умовете и сърцата си, приятелю Саймън. — Бинабик се усмихна. — Точно затова сега бързаме за лодките, или по-точно за пироните, които свързват дъските им.

— Пирони? — Саймън беше още по-объркан.

— Ще видиш. Сега бързо, кажи ми как е „атака!“

Саймън се замисли.

— Нихук.

Бинабик протегна ръка и го тупна по бедрото.