Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
И така, вместо да се намръщи при вида на снаха си, Людовик реши да бъде още по-внимателен и дружелюбен, отколкото обикновено. Но само при едно условие: че тя яма да го кара да чака дълго.
Ето за какво мислеше той, слушайки месата, ето какво го караше да забравя по време на църковната служба за неща, които най-християнският крал и най-старши син на църквата не биваше да забравя.
Но Бог е толкова снизходителен към юношеските заблуждения и всичко юношеско, което се докосва до любовта, дори до греховната любов, бащински се поощрява от него. Вследствие на което Людовик видя на излизане от службата през разкъсаните облаци късче лазурно небе, разстлано като килим под нозете господни.
Той се върна в замъка и тъй като часовникът показваше десет, а разходката беше определена за дванадесет, започна работа с Лион и Колбер.
По време на тези занимания Людовик се разхождаше бавно от масата към прозореца, който гледаше към павилиона на принцесата, и затова видя на двора господин Фуке, почтително приветстван от придворните, които бяха узнали за вчерашната аудиенция при краля. Фуке тръгна с любезен и щастлив вид да приветства своя крал.
Като го видя, Людовик инстинктивно се обърна към Колбер. Той се усмихна, изглеждаше изпълнен с любезност и доволство. Това приятно настроение се беше появило у него, след като един от секретарите му бе донесъл пакет, който той, без да разпечата, бе прибрал в дълбокия си джоб.
Но тъй като в радостта на Колбер се криеше нещо зловещо, от двете усмивки кралят предпочете тази на Фуке. Той направи знак да влезе суперинтендантът, после се обърна към Лион и Колбер:
— Завършете работата и я оставете на писалището ми. Ще я прегледам на свежа глава.
После излезе.
Поканен от краля, Фуке се заизкачва бързо по стъпалата, придружен от Арамис, който се смеси с тълпата придворни така, че Людовик не го забеляза.
Горе на стълбата кралят посрещна Фуке.
— Господарю — каза суперинтендантът, виждайки приветливата усмивка на лицето на младия монарх, — от няколко дни ваше величество ме обсипва с благоволения. Сега във Франция не царува млад крал, а млад бог, богът на наслажденията, щастието и любовта.
Кралят се изчерви. Комплиментът беше доста ласкаещ, но биеше право в целта.
Людовик XIV покани Фуке в малкия салон, който отделяше работния му кабинет от спалнята.
— Знаете ли защо ви повиках? — попита кралят, сядайки на перваза, за да не изпуска от поглед цветарника, към който гледаше втората врата на павилиона на принцесата.
— Не, господарю… но съм уверен, че е за нещо приятно, ако съдя по приветливата усмивка на ваше величество.
— Така ли ви се струва?
— Не, ваше величество, просто съм уверен.
— В такъв случай грешите.
— Аз ли, господарю?
— Да. Напротив, искам да ви се скарам.
— На мен ли, господарю?
— На вас, и то доста сериозно.
— Наистина, ваше величество ме плаши. Но съм готов да ви слушам, уверен в добротата и справедливостта на ваше величество.
— Казват, господин Фуке, че подготвяте голям празник във Во!
Фуке се усмихна като болен, който усеща първите признаци на забравената, но връщаща се отново треска.
— А вие не ме каните! — продължи кралят.
— Господарю, не мислех за този празник и едва вчера един от моите приятели (Фуке подчерта тази дума) ми напомни за него.
— Но вчера ние се видяхме и вие не ми казахте нито дума за това, господин Фуке.
— Господарю, можех ли да се надявам, че ще слезете от царствената си висота и ще посетите скромното ми жилище.
— Извинете, но вие не ми казахте нито дума за този празник.
— Повтарям, нищо не съм казал за този празник на краля, първо, защото още нищо не беше решено и, второ, защото се боях от отказ.
— Кое ви караше да се боите от отказ? Пазете се! Решил съм да ви разпитам докрай!
— Горещото желание да получа съгласие от краля при моята покана.
— Добре, господин Фуке. Виждам че много лесно ще стигнем до разбирателство. Вие горите от желание да ме поканите на празника си, а аз — от желание да присъствам на него. Започвайте, ще приема вашата покана.
— Как! Ваше величество ще приеме?
— Наистина, излиза, че аз сам се каня, а не че само приемам поканата ви! — засмя се Людовик.
— Ваше величество ми оказва огромна чест! — извика Фуке. — Но съм принуден да повторя думите на господин Дьо ла Вьо-вил, отправени към вашия дядо Анри IV: „Господи, аз не съм достоен.“