Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Всичко това естествено е плод на въображението му — неговото дяволски богато въображение, — но когато баща му изскача на задната веранда, за миг десетгодишното момче вижда пред себе си не стария Спарки, а Пол — ухилен като таласъм и виещ като зъл дух. Скот машинално вдига ръце, за да се предпази, а количката едва не се прекатурва отново, но Спарки я хваща за предния край. Вдига ръка, за да зашлеви Скот, но веднага я отпуска. По-късно ще има достатъчно време за бой; сега обаче малкото копеленце му е необходимо. Затова Андрю Ландън само плюе върху дясната си длан и я разтърква в лявата. После се навежда, без да обръща внимание на студа, макар да стои навън само по риза, и отново с две ръце сграбчва предницата на количката.
— Ще я издърпам нагоре, Скут. Ти я дръж за ръчките, че да не се преобърне. Отново го пратих в несвяст — налагаше се, — но няма да остане в покой за дълго. Катурне ли се количката, той няма да доживее до утре заранта. Просто няма да мога да го допусна. Разбираш ли?
Скот разбира, че животът на брат му зависи от натоварената с вериги ръчна количка, чието тегло трикратно превишава неговото. За миг се изкушава да си плюе на петите и да избяга във ветровития мрак. В крайна сметка обаче хваща ръчките. Изобщо не усеща сълзите, които бликат от очите му. Кимва на баща си и Спарки му кимва в отговор. Онова, което им предстои, е въпрос на живот и смърт.
— На три. Едно… две… дръж изправена количката, кучи син такъв… три!
Бащата вдига количката върху верандата, напряга мускулите си и от устните му, съпроводен от бяла пара, се изтръгва вик. Ризата му се разпаря под едната мишница, показват се къдрави червеникави косми. Докато натоварената с желязо количка се накланя ту наляво, ту надясно, момчето си казва: „Не си и помислиш да се обърнеш, идиотска джаджо!“ Коригира всяко килване и непрекъснато си напомня, че трябва да държи количката в хоризонтално положение каквото и да му струва това. В крайна сметка се справя, ала Спарки Ландън не губи време за поздравления и потупвания по рамото. Замъква количката в къщата, синът му го следва по петите, накуцвайки, защото кракът му се е подул като балон.
Спарки обръща количката и я подкарва към затворената и залостена врата на мазето. Колелото й оставя следа в разсипаната захар — следа, която ще се запечата завинаги в паметта на Скот.
— Отвори вратата, Скот.
— Татко, ами ако той е… там?
— Тогава ще го направя на пихтия с тази джаджа. Ако искаш да спасиш брат си, спри да дрънкаш, и отвори проклетата врата!
Момчето дръпва резето и отваря вратата. Татко му вкарва количката на площадката, от която започват стълбите за мазето. Пъшка и подпира колелото с крак, когато количката тръгва назад, надига я и изсипва съдържанието й надолу по стълбите. Веригата дрънчи по дървените стъпала, разцепвайки две от тях, а Спарки Ландън избутва количката встрани и се втурва надолу подире й. Настига веригата по средата на стълбището и я изритва на пода на сутерена. Скот го следва неотлъчно и тъкмо стъпва на първото сцепено от веригата стъпало, когато вижда Пол — наведен напред, в безсъзнание, с клюмнала глава и обляно в кръв лице. Ъгълчетата на устните му конвулсивно потрепват, един избит зъб е паднал на рамото му.
— Какво си му направил? — крещи Скот.
— Фраснах го с една дъска. Нямаше как — отвръща Спарки, в гласа му се долавят нетипични оправдателни нотки. — Свести се, а ти още се размотаваше в сайванта. Ще му мине като на куче. Като ги хване бесът, не можеш да им навредиш.
Скот почти не го чува. Взира се в обления в кръв Пол и мигновено забравя случилото се в кухнята. Опитва се да се шмугне покрай баща си и да се доближи до Пол, но Андрю Ландън го сграбчва в последния момент:
— Спри, ако не искаш да умреш!
Онова, което спира Скот, не е ръката на рамото му, а неподозираната (и малко плашеща) нежност, долавяща се в бащиния му глас.
— Доближиш ли се, той ще те подуши, макар и да е в несвяст. Ще те подуши и ще се съвземе. — Вижда, че малкият му син го зяпа, и кима: — Сега е като див звяр. Човекоядец. И ако не го удържим, ще се наложи да го убием. Разбираш ли?
Скот отново кима, а от гърдите му се изтръгва силен вопъл, напомнящ магарешки рев. Със същата плашеща нежност баща му протяга ръка, бръсва сопола, провиснал от носа му, и го хвърля на пода.