Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Рени имаше бели колеги в политехниката и с някои от тях дори поддържаше контакти и извън работата. Но откакто Пайнтаун беше станал смесен квартал, белите, които можеха да си го позволят, се бяха изселили в места като Клуф и хребета на Береа, все разположени по височините, сякаш чернокожите им съседи и колеги не бяха равностойни на тях индивиди, а част от някакъв огромен черен прилив, залял ниското.
Макар и институционализираният расизъм да си бе отишъл, разделителната стена на парите си беше все така висока. Сега чернокожите работеха във всички отрасли и на всички йерархични нива и след освобождението заемаха повечето ключови постове в правителството, но Южна Африка така и не беше се измъкнала напълно от дупката на третия свят, а двайсет и първи век не беше по-благосклонен към Африка от двайсетия. Повечето чернокожи си бяха все така бедни. А повечето бели, за които преходът към управление на чернокожите съвсем не се беше оказал чак толкова страшен, колкото си бяха въобразявали, съвсем не бяха бедни.
Докато продължаваше да се оглежда, погледът й бе прикован от младеж, седнал няколко седалки зад нея. Въпреки облачното време той беше със слънчеви очила. Наблюдаваше я, но щом очите му — или лещите — срещнаха погледа й, рязко се извърна и се загледа през прозореца. За миг я обзе панически страх, ала после забеляза шунта в основата на челото му, който надничаше изпод шапката му, и разбра. Обърна се напред и притисна чантата в скута си.
След малко се извърна внимателно, за да го погледне отново. Имплантираният продължаваше да зяпа през прозореца, а пръстите му нервно потрепваха по облегалката пред него. Дрехите му бяха измачкани, с потни петна под мишниците. Невроканюлът беше поставен на черно — напъхан евтино и нескопосано — по ръба на пластмасата лъщеше възпаление.
Лек натиск по бедрото й я накара да подскочи. !Ксабу я погледна въпросително.
— Няма нищо — обади се тя. — После ще ти кажа.
Рени поклати глава. Когато с баща й и със Стивън се нанесоха в блока, се оказа, че един от апартаментите е свърталище на имплантирани. По стълбите неведнъж се бе натъквала на зомбираните му обитатели. Общо взето бяха безобидни — продължителната употреба на имплант с висока честота и инфразвук правеше хората некоординирани и инертни, — но винаги се чувстваше неловко в присъствието им, колкото и отнесени и вглъбени в себе си да изглеждаха. Веднъж като студентка някакъв мъж в автобуса я бе опипал настървено, явно, без да я забелязва, а под въздействието на някое невъобразимо видение, възникнало в превърнатия му в желе мозък, след което никога вече не можа да се присмее на „имплантиращите глави“ така, както им се присмиваха приятелите й.
Всъщност в края на краищата се оказа, че съвсем не са толкова безобидни, но полицията не беше в състояние да направи кой знае какво и след като няколко от по-възрастните им съседи бяха обрани, а в някои от апартаментите беше проникнато с взлом, група за поддържане на реда и спокойствието — в която участваше и баща й — беше изкъртила вратата с тояги и бухалки за крикет. Кльощавите същества вътре не бяха оказали кой знае каква съпротива, но все пак имаше разцепени глави и счупени ребра. После месеци наред бе сънувала кошмари с „имплантирани глави“, които бавно се търкалят надолу по стълбите, размахват ръце като удавници и издават боботещи звуци — по-скоро животински, отколкото човешки. Бяха почти неспособни да се защитят, сякаш това внезапно избухване на гняв и болка беше само следващата, макар и по-неприятна част от зареждането.
Все още в идеалистичния период на студентската си възраст Рени се стъписа, когато откри, че баща й и останалите мъже бяха задигнали апаратурата и оборудването, които бяха намерили там — предимно евтини нигерийски боклуци — и ги бяха продали, за да изпият за една седмица спечеленото, постоянно разказвайки си историята за героичната си постъпка. Доколкото успя да разбере, никой от ограбените никога не получи дял от печалбата. Дългия Джоузеф Сулавейо и компанията му си бяха присвоили правото на победителя, правото да поделят плячката.