Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Всъщност ефектът от преживяното в „При господин Дж.“ не се различаваше особено от имплантирания, макар и да беше далеч по-изтънчен. Това ли бяха постигнали? Бяха произвели имплант с хипермощност — хиперимплант, така да се каже — и бяха добавили нещо като хипнотични белезници, които да попречат на жертвите да се освободят от примката.
— Рени? — отново я потупа по крака !Ксабу.
Тя поклати глава, усетила, че се бе втренчила вцепенено пред себе си също като онзи с тръбичката в главата.
— Извинявай. Бях се замислила за нещо.
— Бих искал да те попитам за жената, при която отиваме.
— Тъкмо щях да ти разкажа — кимна тя, — но просто… просто се разсеях. Тя ми беше преподавателка. В университета в Натал.
— И ти е преподавала… как се наричаше твоята специалност? Виртуално инженерство?
Рени се разсмя.
— Да, точно така му викаха. Звучи доста нелепо, нали? Също като доктор по електричество или нещо такова. Но си беше невероятна. Не съм срещала човек като нея. И си беше истинска южноафриканка — в най-добрия смисъл на думата. Когато курсът на ранда падна катастрофално и всички бели преподаватели — а дори и много от азиатците и чернокожите — поголовно изпращаха документите си по Европа и Америка, тя само им се смееше. „Семейство Ван Блийк живее тук от шестнайсети век — повтаряше тя. — Толкова отдавна сме тук, че корените ни не могат да бъдат изтръгнати. Ние не сме мръсни африканери, ние сме африканци!“ Впрочем тя така се казва — Сюзън ван Блийк.
— Щом ти е приятелка — обади се тържествено !Ксабу, — тя е и моя приятелка.
— Ще ти хареса, сигурна съм. Божичко, не съм я виждала от толкова отдавна. Кажи-речи от две години. Но когато й се обадих, само каза: „Идвай, ще приготвя обяд.“ Все едно през седмица се отбивам у тях.
Автобусът вече изкачваше стръмните хълмове към Клуф. Къщите, толкова сврени една до друга долу, в ниското, тук, във височините, имаха по-снобски вид, и всяка запазила благоприличие разстояние от съседите си и заобиколена от дискретната драперия на дърветата.
— Най-интелигентният човек, когото познавам — добави Рени.
На автобусната спирка ги чакаше кола — скъпо на вид електрическо ихлоси. До него, облечен в безупречни спортни дрехи, беше застанал висок чернокож мъж на средна възраст, който се представи като Джеремая Дако. Не каза почти нищо друго, докато настаняваше Рени и !Ксабу на задната седалка. Рени предложи някой от тях да седне отпред, но единственият отговор, който получи, бе хладна усмивка. След като той реагира на опитите й да завърже разговор с минимум усилия да го поддържа, тя се отказа и се загледа в прелитащия покрай нея пейзаж.
Макар да не прояви какъвто и да е интерес да започне разговор, очевидно !Ксабу доста го заинтригува — или поне Рени си направи такова заключение от честите му погледи към бушмена в ретровизьора. Като че ли присъствието на малкия мъж не му допадаше особено, въпреки че, доколкото успя да забележи, на него май почти нищо не му допадаше. Освен това прикритото му любопитство й напомни реакцията на баща й. Може би и той си мислеше, че бушмените са само стар спомен.
Щом минаха през охраняемия вход (ловкостта, с която Дако набра кода и притисна палец към сензора, беше свидетелство за отдавна изработен навик), веднага видяха къщата в края на дългата, оградена с дървета алея, сякаш изникнала от някой сън — висока, поддържана, приветлива и голяма точно каквато си я спомняше. Рени беше посещавала доктор Ван Блийк само няколко пъти, при това отдавна, и изпита истинско задоволство, че къщата й се стори така позната. Дако навлезе в полукръглата автомобилна алея и спря пред верандата с колони. Впечатлението от огромния й размер се смекчаваше от разположените от двете страни на входа шезлонги и градински столове. Сюзън ван Блийк седеше на един от столовете и четеше книга — бялата й коса блестеше като пламъка на свещ върху тъмния фон. Щом колата спря, тя вдигна поглед и махна с ръка.
Рени затръшна вратата, с което си спечели неодобрителния поглед на шофьора, който тъкмо се канеше да й отвори.
— Не ставай! — викна тя, затича се по стъпалата и я прегърна, без да покаже изненадата си колко мъничка и крехка като птичка й се стори старата жена.
— Да ставам ли? — разсмя се Сюзън. — Не разполагаш с чак толкова време, нали?
И тя посочи към колелцата на стола, скрити под карираното одеяло, преметнато върху коленете й.
— О, Боже, какво е станало с теб? — леко се притесни Рени.
Сюзън ван Блийк изглеждаше състарена. Когато Рени бе нейна студентка, тя беше прехвърлила шейсетте, така че не беше чак толкова учудващо, но все пак беше потискащо какво могат да направят с човек някакви си две години.