През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— О, аз съм твоят приятел и закрилник хаджи Халеф Омар. Погледът ми стига оттук до Египет, а обонянието ми достига още по-надалеч. Лесно ще открия тези хора.
— Точно толкова лесно и може би още по-вероятно е те да те срещнат, а тогава едва ли ще ти оставят време да прочетеш сурата на смъртта. Не, сега няма да закачаме тези двамата, нито пък ще им се показваме, за да можем да ги следим тайно и да ги наблюдаваме. Тези, които искаха да ни убият, ще станат наши водачи, с чиято помощ другите трима ще паднат в ръцете ни.
— Аллах! Тази идея също не е лоша!
— Радвам се, че го признаваш! Сега изчезвай да не би да те забележат. Кажи на гостилничаря да се погрижи двамата гости да останат тук възможно най-дълго, след като той замине с нас. Трябва да ги обслужат така, че да направят по-дълъг престой. Аз с готовност ще го платя. Кажи му го, а сега върви!
— Да, сихди, изчезвам! Струва ми се, че някой идва.
Тези думи той изрече шепнешком. Най-сетне очакваните двама мъже влязоха в стаята.
Естествено, завариха я празна. Омар и Оско отдавна бяха излезли, а гостилничарят беше дошъл, за да изнесе стомната с бира.
Сега имах възможност да разгледам тези хора по-добре, отколкото предишната вечер. Имаха физиономии на истински обесници. На някои хора по лицата им личи какво може да се очаква от тях. Тези бяха от този тип. Облечени бяха като последни бедняци, на всичко отгоре дрехите им бяха отвратително мръсни и скъсани. Затова пък оръжията им бяха доста по-хубави и, изглежда, добре се грижеха за тях.
Докато единият беше окачил на скъсания си пояс прашка, то другият носеше опасното някога оръжие на избягалите от турците в горите сърби и власи, а именно хайдушки чакан, чиято резбована дръжка бе облечена с бисернолъскава кожа от акула. За това оръжие само бях чувал от предания и го бях разглеждал в някои колекции, но никога не бях виждал как се използва. Дори и през ум не ми минаваше, че не след дълго ще стана негова мишена.
Те се огледаха в стаята.
— Няма никой — изръмжа човекът с прашката. — Да не би да мислят, че не можем да си платим ракията, която ще пием?
— Трябва ли да я плащаме? — изсмя се другият. — Не сме ли хайдути? Не носим ли копча, от която всички останали се страхуват? Ако не искаме да си платим доброволно, бих желал да видя кой ще посмее да ни принуди!
— Млъкни! Само двама сме, а този Ибарек е богат човек и има много ратаи и работници, срещу които не можем да излезем. Няма да се излагам на опасност заради няколко глътки ракия. Но е неприятно, че никой не ни обръща внимание. Да не би да мислят, че сме скитници?
— Да не сме нещо друго?
— Разбира се, че не сме такива. Ние сме герои от планините, които имат за задача да отмъстят за причиненото им зло.
— Да, но обикновените хора ни наричат разбойници вместо герои, което всъщност ми е все едно. Може би само затова в стаята няма никой, защото всички са се скрили зад стените и ни наблюдават през цепнатините им. Но тогава лошо им се пише. Хайде да погледнем!
Те излязоха и тръгнаха към подвижните стени от върбови клони. Като се приближиха до стената, зад която бях скрит аз, единият каза:
— Много е възможно зад тези вързопи да се е скрил някои.
Хайде да проверим. Ножът ми е достатъчно остър.
Начинът, по който действаха тези мъже, ясно показваше колко сурови хора са. А точно като тях са и повечето, които си слагат ореол поради това, че както гласи народният израз, «са излезли в гората». Може би има някои сред тях, които са били принудени от несправедливостта, омразата и преследването да избягат в планините, но техният брой е незначителен в сравнение с онези, които са скъсали свещените връзки на закона, Бога и хората от чиста бруталност.
Дяволът извади ножа си и го заби между вързопите, но за щастие твърде високо. Ако не бях решил да седна, сигурно щеше да ме улучи.
Друг въпрос беше, разбира се, дали в този случай спокойно щях да стоя като мишена за хвърляне на ножове. Във всеки случай нямаше да чакам удара. А ако исках да се държа с мъжете според желанието си, във всеки случай щеше да е позор за мен да им позволя да ме подплашат. Има неща, които човек може да прави, без това да навреди на честта и самочувствието му, но за това не бива да се знае. Към тези неща спада и дебненето.
Всички казват, че подслушването е срамно дело, но има положения, в които то е направо задължение. На когото се удаде добрата възможност да подслуша престъпници и да предотврати злодеяние, но от фалшиво чувство за срам или чест не я използва, става съучастник. А аз трябваше да предпазвам и себе си.