Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Колко има да чакаме? — обади се този път Вячорка.
— Никого не карам да чака, Микола Чесевич.
Хилински мълчаливо докосна лакътя ми.
— Трябва да се появят всеки миг. Стига да не греша — шепнешком отвърнах аз.
— Ето ги — почти изсъска Мултан, — мярна се нещо.
Вляво на галерията наистина като че нещо се мярна, размърда се. Сетне едва доловими за окото заплуваха надясно две неясни сенки: тъмна и по-светла.
— Те са — сподавено прошепна Хилински.
Това наистина учудваше, поразяваше, можеше до смърт да изплаши някой неподготвен човек.
Движат се… Движат се. Дворът е облян в призрачна светлина. Просветват стените и кулите, които сега са с цвят на обгоряло и напрашено желязо. И две черни стени; особено лъскавочерна е тъмнината на галерията, а сред тази тъмнина се движат двете привидения. Светлата фигура, тъмната, отделени с тясна ивица светлина от околния мрак.
— Не мърдайте!
Втурнах се почти бегом към десния вход за галерията, изтичах горе и тръгнах срещу неясните смътни сенки.
По-близо… По-близо. И изведнъж те изчезнаха. Точно до мен. Не привидения, а просто две петна, които станаха невидими.
— Изгубиха се — дочу се от двора гласът на Шчука. — Но ти си осветен от нещо, Антоне.
Вдигнах глава и замрях, почти заслепен.
От кулата на костьола, от диска на часовника, върху мен, върху лицето ми бликаше сноп светлина, ярък синкав лъч.
— Елате! Бързо.
Дочух тропот на крака. След минута всички бяха на галерията.
— Погледнете ей там! — посочих им аз.
— Какво е това? — заслепеният Шчука запримигва. — Какво е това там?
— Досещам се какво е — обади се Хилински.
— Часовникът — заявих аз, — онзи старовремски часовник. Дневният циферблат е неподвижен с движещи се стрелки, а по-големият, месечният циферблат с подвижен. Той е зад неподвижния дневен. И се върти, макар и безредно, защото не е напълно реставриран. А под него има неподвижна стрелка… И неподвижни фигури на светци.
— Какво от това? — запита Мултан.
— Органистът и ксьондзът ми казаха, че, кой знае защо, там има цяла система от мощни огледални отражатели… В определени дни лунен лъч попада върху тях. Тогава по галерията тръгва тъмна сянка от неподвижната стрелка, а след нея светла „сянка“, отражение от огледалата.
— Това било то — продума Вячорка. — Бабини деветини.
— Колко си глупав — тросна му се потиснатият Змагител и сетне се обърна към мен: — И ти не си по̀ стока. Защо ти беше да разрушаваш такава приказка, да унищожаваш такава красота. На кого беше изтрябвало това обяснение!
И аз съжалявах, че бях дал възможност да се изяви проклетият белоруски реализъм.
Девета глава
Най-сетне вдигнахме една от плочите „под кораба“. Това беше на следния ден след покушението.
Всички мои вчерашни приятели дойдоха да помагат, довтаса и ксьондзът: Беше с обикновени износени дрехи, носеше кирка; колкото и да е чудно, това му отиваше.
И тогава възникна първата разлика с моите нощни кошмари. Под плочата нямаше отвор, той беше засипан, дори затрупан с натрошени тухли, с камъни, с мазилка и… с бетонни късове, от които стърчеше арматура.
Шчука се захласна от радост, като ги видя.
— Какво толкова се радваш? — запитах го аз.
— Ами защото пътят е верен. Впрочем пътят бе посочен от теб.
С него дойдоха още някакви двама цивилни мъже.
— Е, какво сега? — запита той едного от тях.
— Ами какво. Нека копае — отвърна той.
— Наистина. Това е като венец на неговите догадки, на всичко преживяно от него.
Изгребвахме, по-точно изтръгвахме тази по-късна кора, затъкнала гърлото на стария отвор.
Най-сетне зейна черна, малко наклонена бездна.
Взех фенерчето и се заспусках по проядените от времето стъпала. С мен тръгнаха Сташка (след онзи случай със затрупването вече знаех, че е празна работа да я раздумвам), Шчука, Генка Седун, Шаблика, единият от непознатите и ксьондзът.
Сенките от главите ни подскачаха по зидовете, по ниските полукръгли сводове. Стъпалата бяха стръмни, направо човек да си строши врата.
На пет метра под входа се спрях и посочих наляво.
— Ето, вижте, зидали са. При това сравнително наскоро. Ние няма да рушим този зид. Мисля, че това не е вече наша работа. А ваша.