Черният Олшански замък

До твърдо стиснатите устни бе очертана жестока бръчка. Сега разбирах защо по време на първото ми виждане не бих искал да си имам работа с този човек, когато е бил жив. Защото съм знаел какво е сторил той през живота си.

В стиснатите устни нямаше твърдост, а нечовешка жестокост и непоколебимо коварство.

Лъжеше ръката, отпусната върху дръжката на меча.

— Тази ръка е лежала на евангелието — сякаш в отговор на мислите ми, продума ксьондзът.

Преди да се опомня, Жихович светкавично замахна. И нанесе съкрушителен удар по мраморната, мъртвешки зелена ръка.

Мраморът се пръсна на късчета. Едва успях да удържа ръката на отец Леанард. Бе замахнал срещу лицето, което ми приличаше на някого. Коравосърдечно, безмилостно, змийско лице.

Едва можах да възпра ксьондза. Във възбудата и яростта си той сякаш бе силен за десетима. И сигурно би могъл да се пребори с десетима. Забравих как медиците наричат такова състояние. На афект? Не, май имаше друга дума.

Но все пак смогнах да удържа този взрив от бясна сила.

Помислих си как ли биха работили тези негови селски ръце, свикнали с труда, жилави. Помислих си това напълно в духа на един от нашите поети.

— Побойте се от бога! — възкликнах аз, като се борех с ксьондза.

Но той вече бе оклюмал. Вулканичният взрив бе отстъпил мястото си на успокоението. Както винаги в такива случаи.

— Какво правите? — вече по-тихо му рекох аз. — Това е ценност.

— Ценността няма да пострада кой знае колко… Дори за зяпачите ще е по-интересно с това отчупено късче.

Той се приближи до ъгъла вляво и спря пред обкована с желязо врата. Измъкна от джоба си голям ключ. Отключи вратата, която се разтвори с леко скърцане и разкри пред очите ни стъпала, спускащи се надолу.

Не ме повика със себе си, но и не ме върна. Затова и аз се заспусках на известно разстояние след него. Крачеше, сякаш някой го теглеше напред, и все си мърмореше:

— Да се маха оттук… Вън… Вън.

От всичките саркофази един бе от същия мрамор, на цвят като зеленикав нефрит. Капакът му бе с дебелина две длани. Ксьондзът промуши под него острия, сякаш наточен край на лоста.

— Помогнете ми.

Натиснахме с все сила. Най-сетне капакът се отмести на тридесет-четиридесет сантиметра.

Все още не разбирах какво смята да прави.

Светлината от четирите малки прозорчета, падаща косо в този сутерен, озаряваше строгото му, сякаш внезапно измършавяло лице.

— Ще трябва да го изхвърлят оттук, този мръсник — той отново приличаше на луд. — И без това от колко века разваля въздуха.

— Недейте — едва сега се досетих аз. — Не бива. Това е оскверняване на останки.

— Да — застиналите му очи гледаха втренчено, — смъртно наказание заради смъртта им… заради убийството на онази душа… от трите. Да, ще оскверня тези останки. Но ми се струва, че това ще е от редките случаи, когато осквернител ще е този, който не би осквернил тези останки. Такива останки! Няма място за това лайно. О, господи Исусе!