Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Прав сте — отвърна непознатият, — наистина е наша. А защо мислите, че е зидано сравнително наскоро?
— По начина, по който са редени тухлите — казах аз. — Освен това е използуван цимент. Да вървим по-нататък.
И отново стъпала, стъпала, стъпала. Отново смяна на жълта светлина и тъма. Отново мечове светлина прерязваха зидовете, а тук от толкова години, от толкова непоносимо дълги, смъртно продължителни години, безброй години, тези камъни не бяха виждали светлина.
Слизахме неизмеримо дълго, чак докато таванът се издигна високо горе и там потъна някъде в непроницаемата тъма.
— Край. Само плочи — кой знае защо, шепнешком продумах аз.
Лъчите се устремиха нагоре и осветиха яйцеподобен свод.
— Точно както го описва лентата.
Наистина кръгъл затвор с окръжност около петнадесет метра. Ето петно от по-късна зидария, но този път подредена по старинен начин: затворен е входът към другото подземие. Зазидан е преди триста години.
И отново сякаш виждам гъстия мрак. Отново сякаш чувам глас отгоре:
— Ето ви ложе, ето къде ще живеете… И съкровището ви е тук. Ще останете да го вардите и живите не ще могат да ви намерят…
Отново, отново чувам звъна на последната плоча от удара в другата и съсъка на мистрията върху камъка.
— Ще ги вардите вовеки веков — дочувам аз.
Сташка освети лицето ми и продума:
— Гледай!
До стената забелязах купчинка прах. Остатъци от дрехи, отдавна изтлели. Намерихме онези, които търсехме. Все пак ни дочакаха. До самата стена, съвсем близо един до друг и може би прегърнати като живи, а сега просто един до друг, лежаха два скелета. Целият им ужас един за друг и за себе си, безнадеждността на последните им мигове внезапно плисна и заля цялото ми клето същество.
Ужасяващият старовремски цинизъм сякаш се сля с бездната от съвременен цинизъм, онзи безмилостен цинизъм, в чието менгеме се блъскахме аз и тези хора през всичките тези месеци неизвестност.
Двамина. Прегърнати.
Зная как ще възприемете сега моето повествование. Мелодрама, нали? Хамлет с черепа?
Напразно, не ви пожелавам никога да видите това, което видях аз и останалите.
Защото там имаше една подробност, от която дълго време не можех да дойда на себе си. От която и досега, щом си спомня, ме побиват тръпки от отвращение към някои хора. Под тазовите кости на жената имаше тънки костици като на пиле.
… На детето, което не беше се родило.
… Валюжинич полага в мрака ръката си върху рамото на жената.
— Нищо. Ние ще се срещнем. Ние сме вечни. Няма предел нашият напредък на земята.
„Не, ние ще излезем оттук, Ганна, Гордислава. Ние ще излезем оттук, Сташка.“
Олюлявайки се, излязох навън, отидох колкото може по-далеч и седнах на тревата, краката ми се подкосиха.
Като през пелена съзирах Сташка, Хилински, ксьондза.
Въздържах се да изпсувам само поради присъствието на тримата. Вече нищо не можеше да ми помогне — знаех, че долу е отворът под кулата, а там, в подземието, са тримата. И вече с нищо не мога да им помогна. Нито на тях, които през живота си бяха узнали най-горкото и най-възвишеното на земята. Нито на него, което никога не бе видяло нито земята, нито нейната светлина.
Макар че всяка душа е създадена, за да вижда тази светлина. И този, който я лишава от това, завинаги я погубва. Още повече своята душа, дано вдън земя потъне заедно с нея.
Псувнята според мен е създадена именно за такива случаи. Когато не може да стори повече нищо. Когато сякаш са надделели издевателствата, мъките, разстрелите, добре обмислените изтезания.
Когато няма друг изход. Иначе ядът засяда в гърлото и сякаш ще те задуши.
— Да се махаме — уплашено промълви Сташка. — Да се махаме оттук. Ей там да идем.
Излязоха от замъка, минахме мостчето и седнахме така, че да не виждаме нито зидовете, нито кулите.
— Онова създание е некръстено — беззвучно промълви ксьондзът. — Погубена душа.
— Погубена. За земята и слънцето.
— И няма според мен по-страшен грях от този — оборил глава, изрече ксьондзът.
— Да. И мъст за него няма.
— Как да няма? — Главата му внезапно се вдигна.
Очите му бяха някак странни. Изглеждаха неспокойни, почти безумни.
— Станете… Елате с мен… Вие, Станислава, идете на разкопките.
Той вървеше пред мен така, че аз, макар да имам широка крачка, едва насмогвах подир него.