Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Децата поеха след тях като почетна стража. До най-далечните липи край замъка те заобиколиха дребната фигурка на Сташка, пъстри сред пъстрата поляна, синеоки под синеокото небе.
— Ето на — въздъхна ксьондзът, като отново сядаше до мен. — А онази жена не е видяла усмивката на детето си, моята мила — също. Не зная дори къде да поплача на гроба й.
Сташка се приближаваше. Жихович потри слепоочията си с длани.
— Сега ще трябва да отговарям пред началството си. За безчинства в храма. Но не можех да допусна костьолът да бъде превърнат в бунище, в разбойническа бърлога. Знаете ли какво е казал Шоу за Ленин? Нейде в края на двадесетте години.
— Не. Май не си спомням.
— Той казал: „… ако този експеримент в областта на обществения строй не сполучи, цивилизацията ще претърпи крах, както са претърпели крах многобройните цивилизации, предхождащи нашата.“
— Но…
— Усещате ли каква отговорност е това? Рано е да се самоуспокояваме, докато възникват Майданеци, докато загиват хора, докато по света се скитат и причиняват злини преките потомци на ей това чудовище. Ако се примиряваме, ако им позволим да мърсят земята и небето — пет пари не струва тогава цивилизацията ни и ние. Ние също, ако поне за миг позволим ужасът на смъртта да диктува начина ни на живот. Затова аз…
— Бих изразил вашата постъпка с други думи: „Свето величие, света нетърпимост на един осквернител на останки.“
Той отново подхвана несвързано и много тихо:
— Хората се нуждаят от чист въздух. Трябва да дишат леко. Много е необходим чист въздух. Много чист въздух.
Наближи Сташка.
— Защо не дойдете при нас?
— Не ми се гледа вече това. Не е моя работа.
— Отвориха… долното подземие — каза тя. — Никога не бях виждала такова нещо. Може би само в „златните съкровища“ на Ермитажа. Какво ли нямаше там! Чаши, блюда от злато и сребро, цели сандъци с монети, пръстени, гривни, огърлици, кюлчета злато и сребро, книги със злато и скъпоценни камъни, чаши за причастие, дискоси, свещници, ковчежета, дивни икони и украшения… И десетки позлатени ракли: в тях пълно с документи и очевидно сред тях са документите, удостоверяващи княжеския произход и завещанията на Олшански.
— Изтрябвали са ми — процедих аз.
— И на мен. Като си спомня техните „стражи“ — доплаква ми се. Струва ли колкото техния живот онова, което са пазили?
— А какво има зад новата зидария?
— Не знам. Сигурно е награбеното от хората на Розенберг. И очевидно онова, което последният Олшански е заровил заедно с германците и повече не се е върнал да го подири.
— Да не би и документите му да са там? — запита ксьондзът.
— Може и да са там. Вероятно и архивите.
— Е, с това ще се занимават други — казах аз. — Може би дори не Шчука.
Ксьондзът се надигна пъргаво, като че в тялото му нямаше нито една кост:
— Довиждане — рече той. — Утре ли си заминаваш, Космич?
— Вероятно утре.
— А вие, Станислава?
— Аз имам още много работа тук.
— Да-а… Не се разделяйте. Изгубеното не се намира. Зная добре това. До утре, Антоне.
И като заобиколи костьола, бавно пое към плебанията. Изглеждаше ужасно самотен посред пустия двор на костьола.
— Нали няма да се разделим? — запита ме тя.
— Няма, щом така е необходимо. Наистина няма нищо по-лесно от това да се изгубим един друг.
Не гледахме нито към костьола, нито към замъка. Бяхме обърнали поглед на юг, където един след друг — все по-високи и по-високи, зелени, слънчеви като живота — се редяха хълмове.
Десета глава
Едва ли някога милицията е била изпращана от Олшани толкова масово и тъй радостно. Може би само когато след войната е била разгромена бандата на Боубел, а той, както са смятали, е загинал.
Скъпо струва на хората неговата „гибел“. Но кой би предположил какво представлява в същност скромният Ганчаронак?
Сега цялата ни компания бе застанала до газката и споделяше последни интересни бележки по отдавнашното и скорошното ни общо минало.
Археолозите бяха в пълен състав, тук бе напълно трезвият Вячорка, дядо Мултан с малчуганите. Той както винаги дрънкаше нещо на любознателните слушатели.
— Нали това ви разправям. Моето куче, живо и здраво да е, се научи да лови риба. И да я носи в къщи.