Черният Олшански замък

— Да, казва, че разговарял с някакъв член на организацията за Олшанка и така нататък. Онзи като че също не попаднал в гестапо. Но ксьондзът не може да си припомни ясно лицето му — каза Шчука.

— А кога е бил арестуван и осъден господин Уладак?

— Май на шестнайсети юли — каза Шаблика. — „Присъдата да се изпълни в двадесет и четири часа.“

— Кога нашите превзеха града?

— На осемнайсети — измърмори Шчука. — Не съвпада. Имало е време да го пречукат.

— Да — казах аз. — А какво се е случило на седемнайсети?

— Ах, по дяволите — възкликна Хилински, — градът въстана. Ето това, Шчука, ти не взе пред вид. Сега е ясно защо изведнъж се оказа жив.

— Вярно, въстанието — намесих се аз, — през нощта срещу седемнайсети. Преждевременно въстание, защото нашите бяха още доста далеч. Криминалните разбили ключалките на килиите точно по времето, когато въстаниците отворили портата на затвора. Охраната се разбягала. Така че градът бил наш — половин нощ и половин ден. Всички арестанти били освободени. Но тогава граничните войски потушили въстанието, те тъкмо отстъпвали; помогнала им и полицията. Част от нашите били разоръжени и натикани в затвора. Започнали спешни разстрели. В един от тях попаднал нашият Висоцки. Ами ако не е попаднал? На осемнайсети нашите завзеха града.

— Какво от това? — запита Вячорка.

— Ами това, че след всичко казано досега изведнъж си помислих: ами ако Крищоф, който веднъж избягнал смъртта, е успял да се измъкне и втори път?… А веднага след освобождението се появила бандата на Кулеш. Не зная на кого е сътрудничил, кого е продавал, пред кого се е унижавал… Но едно е ясно. Само убийството на онова момче в Замшани е достатъчно, за да се свърши с него. И да не се съмняваме, че е способен на всякакво, дори на най-страшното престъпление. А вие по какви следи вървяхте?

— Сетне за това — отвърна Шчука. — Ние се движихме почти по същия път като тебе. Но преди всичко търсехме, а ти разсъждаваше. Освен това ни помогна с устрема си, на какъвто ние нямаме право. Все пак намерихме хора, помнещи онова време, намерихме свидетели.

— А какво казаха свидетелите? — запита Мултан.

— Свидетелите — мрачно заяви Шчука, — тези, които са оцелели, не можаха твърде да ни зарадват. Лелята последна се срещнала с него след съда. Точно тя в крайна сметка го подтикнала по този път. Сред морето от справедлива омраза тя единствено съчувствувала на Крищоф… Ала съчувствието й не му помогнало. Започнала войната, донесла всеобщо объркване, смут. Сред бъркотията той излязъл от затвора. Следите му се изгубили. Къде е бил, когато нашите дойдоха — господ го знае. Може тогава да е създал ядрото на бъдещата банда. А когато дошли германците, вече действувал из горите. И в същото време бил свързан с окупаторите. Също двойно счетоводство. За гибелта на нелегалните знаем нещо, но ще узнаем още повече. Преди завземането на района от нашите той временно прекратил дейността си. Занимавал се с черна борса на пазара. Тогава германците с присъщата им педантичност започнали да преглеждат затворническите документи. Жандармите попаднали на смъртната присъда на Крищоф. Съвсем лесно било да установят как е променил името си. И ето сетне какво се случило. Всички мислели, че е загинал по време на улична екзекуция като нелегалните, като жертва на хайките. Съжалявали го. А той нямал право на такава достойна смърт. Освен това не е убит, както виждате. Сблъскали се две служби: онази, която искала наказанието му още по старата присъда, и тази, на която бил осведомител, агент може би. Това ще се разбере, както се разбра всичко за Боубел… Твоята догадка за него беше вярна, Космич. Само че догадката не е още факт.