Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Умен човек си ти, Космич — лениво и заплашително продума Висоцки. — Умен. Само че в собствена вреда. Късно се усети.
— Да. Знам го. Но не мисля, че и вие много ще спечелите. Не само вас ви държи тук нещо. Държи и още един човек.
— Загадъчно приказваш — рече Ганчаронак.
— Вярно.
— Давай нататък — намеси се Висоцки.
— За опита да влезете в жилището ми, за „моята“ бележка до Марян няма да говоря. И без това много се проточи историята. Не зная също какво ви отведе при втората кула. Сигурно логиката, плановете за бъдещето, тълкуването на постъпките ми. Но с третата кула за известно време ви обърках.
— Съвсем за кратко — продума Висоцки.
— Така е. Иначе нямаше да ми подготвяте там гроба. Но последна жертва се оказах не аз, а Лапатуха. Не ви харесаха думите на лекаря, че Людвик може да възвърне ума си…
„Няма защо повече да протакам. Уморих се. Душата ми се умори. Наистина по-скоро да идва краят. Нямам нито сили, нито желание да продължавам тази комедия.“
— Тъй или иначе, ще ви заловят. Рано или късно. И тогава всички ще бъдат отмъстени. Аз също.
— А, не — възрази Висоцки. Когато си вземем своето, такива като вас няма да ни трябват.
— И други по-рано са говорили така. А къде са те? Но ако за зла участ сполучите, тъкмо тогава ще трябват такива като мен.
— Че защо? — озъби се Ганчаронак. — Засега ние сме господари тук. След време ще станем пълни господари. Сигурни сме.
— Няма да станете — почти спокойно заявих аз. — Да не мислите, че божиите и човешките закони са отменени именно на това място или някъде другаде на земята? Само защото сме се родили тук? А някой си Хитлер в Германия? А Власов в Русия? Не, тези закони не са отменени никъде. Корабът ви е много стар и сега се е устремил към подводните скали.
— Какво да правим тогава ние, горките? — престорено покрусен запита Висоцки.
— Трябвало е от деца да се учите на честност, която служи за навигатор в житейското море. Да бъдете честни и да си живеете, да си плавате напред. Щом сте я отхвърлили — над вас ще тегне проклятие навеки веков!
— Е, поприказвахме си — Висоцки измъкна пистолета от джоба.
Бях готов. Почти не се страхувах, само нещо ме присвиваше под лъжичката. Но тогава вдигнах очи.
… Далеч, далеч, отвъд мрака, отвъд лунната мъгла светеше искрата на огъня. Как можах да я забравя?
„Изход! Изход на всяка цена, освен унищожението!“
Той се прицелваше. Прицелвах се и аз. Трябваше само той да изгуби спокойствие, ръката му да трепне.
Затова пуснах в ход последната си догадка, толкова вероятна:
— Е, до скорошна среща, Висоцки… До скорошна среща… Боубел.
— Какво-о?
— Боубел! Човекът с двойното счетоводство. По доходи и по трупове. Какво, Боубел, не пиеше през всичките тези години, а само си плакнеше устата с водка, а?
— Досетил се е — измърмори Ганчаронак-Боубел. — Не е хубаво.
— Ясно, избягал си тогава по пътеката през блатото. Само ти си я знаел. А приятелите ти, които са те познавали, са избити. И тогава ли водеше двойно счетоводство? С бандата си и с германците? А ти, Висоцки, не натопи ли пръсти в кръвта на обесените в Кладно? Архивите ви бяха нужни. Парите — на половина.
— Ето на — прекъсна ме Висоцки. — Това ще ти бъде краят. Малко от вас избихме, малко избесихме.
Пистолетът рязко се вдигна нагоре, сетне започна да се отпуска. Тогава се дръпнах назад и паднах зад морената. Паднах на дясната си страна (дано не съм се стоварил на ръката си!) търколих се като от кон по-далеч от камъка.
В мига на падането точно над мен изплющя като камшик изстрелът. Вече се надигах, но десният ми крак се плъзна по влажната трева и едва не забих нос в нея, усещайки в същото време как нещо ме парна по лявото рамо над ключицата.
Ганчаронак-Боубел наистина бе хвърлил кама и ако не бях се подхлъзнал, ножът щеше да стърчи отляво под плешката ми.
Сега ножът лежеше на тревата и аз го грабнах: все пак ще имам някакво оръжие. Макар че какво беше то срещу пистолет?
… И тогава наоколо светнаха десетки джобни фенерчета, заслепен, видях само как по склона се втурна нещо дълго, черно и сякаш се сля с фигурата на Висоцки, връхлетя го. В същото време трясна втори изстрел, който не ме улучи само защото „кочияшът“, „коларят“ или не знам още кой, падна. Кучето вече го бе притиснало до земята и бе захапало дясната му китка.